— Ще се видим по-късно, д-р Бишъп.
— Наистина предизвикаш покровителствените инстинкти у хората — промърмори Матю, докато минавахме през портата.
— Къде отиваме? — От колата нямаше и следа.
— Ще вечеряме в колежа — отвърна той и посочи надолу към Бодлианската библиотека. Очаквах да ме заведе в Удсток или в апартамент в някоя викторианска сграда в Северен Оксфорд. Не ми бе хрумнало, че може да живее в колежа.
— В приемната, на висока маса? — Почувствах се ужасно зле облечена и подръпнах черната си копринена риза.
Матю отметна глава назад и се разсмя.
— Избягвам приемната доколкото ми е възможно. И със сигурност няма да те подложа на изпитателните погледи на преподавателите.
Завихме към „Радклиф Камера“. Когато подминахме входа на „Хертфорд Колидж“, го хванах под ръка. Имаше един колеж в Оксфорд, който бе прословут с изключително строгото си отношение към протокола.
И също така прочут с блестящите си учени.
— Не ми казвай.
Матю се спря.
— Защо? Какво значение има за кой колеж работя? — Извърна поглед. — Но бих те разбрал, ако предпочиташ да сме сред други хора.
— Не се притеснявам, че ще ме изядеш за вечеря, Матю. Просто никога не съм влизала там. — Към колежа водеха две богато декорирани порти като към Страната на чудесата. Матю изсумтя и ме хвана за ръка, за да не ми позволи да надникна през тях.
— Това е просто множество от хора в няколко стари сгради. — Въпреки че омаловажаваше нещата, нямаше как да забравя, че той е един от около седемдесетте души, които работеха в колеж без студенти. — Освен това отиваме в жилището ми.
Извървяхме останалото разстояние. С всяка стъпка в мрака Матю все повече се отпускаше, като в компания на стар приятел. Минахме през ниска дървена врата, която държеше външния свят далеч от тихото лоно на колежа. В сградата не се виждаше жив човек, освен портиера, нямаше нито студенти, нито докторанти. Беше тихо и пусто, сякаш наистина учените от това място бяха „душите на всички просветени хора, починали в Оксфордския университет“8.
Матю ме погледна със свенлива усмивка.
— Добре дошла в „Ол Соулс“.
„Ол Соулс Колидж“ беше шедьовър на късната готическа архитектура, приличаше на незаконно дете на сватбена торта и на катедрала със своите просторни кули и изящно оформените каменни части. Затаих дъх от удоволствие, нямах думи, поне не и в първите мигове. Но на Матю щеше да му се наложи доста да ми обяснява по-късно.
— Добър вечер, Джеймс — поздрави той портиера, който го погледна през бифокалните очила и му кимна. Матю вдигна ръка. От показалеца му на кожена каишка висеше старинен ключ. — Няма да се бавя.
— Разбира се, професор Клермон.
Матю отново ме хвана за ръка.
— Да вървим. Трябва да продължим обучението ти.
Приличаше на палаво момче, тръгнало на лов за съкровища, когато ме повлече след себе си. Минахме през почерняла от времето врата и Матю светна лампата. Бледата му кожа се открои в сумрака и сега напълно приличаше на вампир.
— Добре, че съм вещица — подразних го аз. — Ако някой обикновен човек те види под тази светлина, ще се уплаши до смърт.
На една стълбищна площадка Матю набра дълъг цифров код, след това натисна бутона със звездата. Чух тихо прещракване и се отвори друга врата. Лъхна ме миризма на застояло и нещо друго, което не можех да определя. Вътре беше пълен мрак.
— Това място е като от готически роман. Къде ме водиш?
— Търпение, Даяна. Не остана много. — Уви, търпението не беше сред силните качества на жените от семейство Бишъп.
Матю се пресегна покрай рамото ми и светна лампата. От тавана висяха електрически крушки като акробати на трапец и огряваха нещо, което приличаше на конюшня за миниатюрни шотландски понита.
Взрях се в Матю, в погледа ми имаше стотици въпроси.
— След теб — каза той и се поклони.
Пристъпих напред и разпознах странната миризма. Миришеше на алкохол, като в кръчма в неделя сутринта.
— Вино?
— Вино.
Минахме покрай десетки малки ниши, в които имаше бутилки на полици, на стойки и в касети. До всяка ниша бе поставена дъска с написана с тебешир година. Вино от Първата и Втората световна война, бутилки, каквито сигурно Флорънс Найтингейл е взела със себе си в Крим. Вино от годината на построяването и на падането на Берлинската стена. Навътре в избата вече нямаше изписани години, а по-общи категории, като „Стар кларет“ и „Колекционерско порто“.
8
Това е цялото наименование на колежа, но на английски го наричат съкратено „Ол Соулс Колидж“. Прочут е с това, че в него няма студенти, а работят само учени. — Б.пр.