Тук вече Елизавета Александровна се изчерви, и то тъй, че Фандорин за миг изгуби нишката, макар съобщението на госпожица Пфул да беше несъмнено от изключителна важност.
Глава четвърта,
На другия ден към единайсет сутринта с благословията на началника и дори с три рубли за служебни разходи в джоба Ераст Петрович беше пред жълтия корпус на университета на „Моховая“. Задачата не беше сложна, но изискваше известен късмет: да се открие прегърбен, грозноват и донейде пъпчив студент с пенсне на копринена лентичка. Напълно вероятно беше въпросният подозрителен господин изобщо да не учеше на „Моховая“, а във Висшето техническо училище, в Горската академия или някъде в Института по земемерство, но Ксаверий Феофилактович (който остана приятно учуден от младия си помощник) напълно се съгласи с предположението на Фандорин, че „прегърпеният“ е колега на покойния Кокорин и най-вероятно следва в университета, като е твърде възможно да учи в същия юридически факултет.
Цивилно облеченият Ераст Петрович устремно изкачи изтърканите чугунени стъпала на главния вход, подмина брадатия портиер със зелена ливрея и зае удобна позиция в полукръглата амбразура на прозореца, откъдето прекрасно се виждаха и фоайето с гардероба, и дворът, и дори входовете за двете крила. За пръв път, откакто бе починал баща му и животът му излезе от предначертания път, Ераст Петрович съзерцаваше свещените жълти стени на университета без сърцето му да се свива от мъка по онова, което можеше да стане, но не стана. Защото кой казва, че студентското зубрене е по-привлекателно и полезно за обществото от суровия живот на криминалния агент, който провежда трудно и опасно разследване. (Добре де, не чак опасно, но все пак извънредно отговорно и тайнствено.)
Кажи-речи всеки четвърти сред студентите, попаднали в полезрението на внимателния наблюдател, беше с пенсне, при това повечето с копринена лента. Приблизително всяка пета физиономия бе украсена с известен брой пъпки. Не липсваха и прегърбени. Обаче и трите отличителни белега упорито не желаеха да се съчетаят в един конкретен субект.
Към два часа огладнелият Фандорин измъкна от джоба си сандвич със салам и похапна, без да се отлъчва от поста си. По това време Ераст Петрович беше успял да установи съвсем приятелски отношения с брадатия портиер, който каза да му вика Митрич и вече беше дал на младия човек няколко ценни съвета относно постъпването в „нивирситета“. Фандорин, представил се пред приказливия старец като провинциалист, обладан от заветната мечта за униформените копчета с университетския герб, вече си мислеше дали да не смени версията и направо да разпита Митрич за „прегърпения“ и пъпчив студент, когато портиерът за кой ли път се защура, смъкна бързо фуражката и разтвори широко вратата. Тази процедура Митрич повтаряше всеки път, когато се зададеше професор или по-заможен студент, за което получаваше някоя и друга копейка, а понякога и цял петак. Ераст Петрович се обърна и видя насочилия се към изхода студент, току-що взел от гардероба разкошната си кадифена пелерина със закопчалки като лъвски лапи. Носът на контето бе украсен с пенсне, а челото — осеяно с розови пъпки. Фандорин целият настръхна в стремежа си да определи осанката на студента, но проклетото наметало и вдигнатата яка пречеха на диагнозата.
— Добър ви вечер, Николай Степанич. Ще обичате ли файтон? — поклони се вратарят.
— Как е дъждът, Митрич, спря ли? — звънна пискливото гласче на пъпчивия. — Е, тогава ще се поразходя, че се заседях. — И два пръста в бяла ръкавица пуснаха монетка в подложената длан.
— Кой е този? — прошепна Ераст Петрович, вперил напрегнат взор в гърба на контето. — Май нещо се е сгърбил?
— Ахтирцев, Николай Степанич. От княжески сой, богаташ — с благоговение съобщи Митрич. — Не е било да остави по-малко от петнайсет копейки.
Фандорин чак го втресе. Ахтирцев! Има си хас да е оня, посочен в завещанието за изпълнител на последната воля.
Митрич пак взе да се кланя на поредния преподавател, дългокос магистър по физика, а когато се извърна, го очакваше сюрприз: почтителният провинциалист сякаш бе потънал вдън земя.
Черната кадифена пелерина се виждаше отдалеч и Фандорин много бързо настигна заподозрения, но не посмя да го заговори: с какво всъщност разполага срещу тоя Ахтирцев? Да речем, че го разпознаят и бакалинът Кукин, и госпожица Пфул (тук Ераст Петрович изпусна тежка въздишка поради връхлетелия го за кой ли път спомен за Лизенка). Е, и какво от това? Не е ли по-добре, съгласно уроците на великия Фуше14, ненадминатия корифей на полицейското дирене, да се проследи обектът?
14
Жозеф Фуше (1759–1820) — френски министър на полицията, създал широка мрежа на политически шпионаж и разузнаване. — Б.р.