Затова пък на пейката до стената се куми портиер с престилка и измачкана шапка. Ераст Петрович се приближи до него.
— Я ми кажи, чичо — попита той още в движение, докато вадеше от джоба си двайсет копейки от служебните, — чия е тая къща?
— То се знае чия е — мъгляво отговори портиерът, вперил поглед в пръстите на Фандорин.
— На, дръж. Дамата, дето пристигна, коя е?
Портиерът взе монетата и достолепно отвърна:
— Домът е на госпожа генералшата Маслова, само че не живеят тук, под наем го дават. А квартирантката е госпожа Бежецкая, Амалия Казимировна, тъкмо се прибра.
— И каква е тя? — притисна го Ераст Петрович. — Откога живее тук? Що за хора я посещават?
Портиерът го изгледа мълчаливо, мърдайки устни. Явно в главата му зрееше някаква неясна мисъл.
— Ти, господине, такова — надигна се той и изведнъж здраво хвана Фандорин за ръкава. — Я ела тук да видим.
Помъкна съпротивляващия се Ераст Петрович към вратата и дръпна връвчицата на бронзовата камбанка.
— Какво правиш бе?! — безуспешно се задърпа ужасеният детектив. — Абе аз ще те… Абе ти знаеш ли с кого?!
Вратата се отвори широко и на прага застана дангалакът с ливреята. Огромните жълтеникави бакенбарди и бръснатата брадичка веднага издаваха, че не е руснак.
— Ами, значи, питат — разпитват, значи, за Амалия Казимировна — сладникаво донасяше подлецът. — И пари, значи, предлагаха. Ама аз, такова… не взех. Та, си рекох, значи, Джон Карлович…
Икономът (щом е англичанин, със сигурност трябва да беше иконом), измери задържания от главата до петите с бездушните си малки, бодливи очички, мълчаливо подаде на оня юда, портиера, половин сребърна рубла и леко се отмести.
— Ама това е пълно недоразумение! — още не можеше да дойде на себе си Фандорин. — It’s ridiculous! A complete misunderstanding!15 — премина на английски той.
— Не, не, вие такова, влизайте, влизайте вътре — дуднеше отзад портиерът, при което за по-сигурно го хвана и за другата ръка и го натика вътре.
Ераст Петрович се озова в доста широко антре, точно срещу една препарирана мечка със сребърен поднос за визитни картички в предните лапи. Стъклените очички на рунтавия звяр гледаха сконфузения колежки регистратор без капка съчувствие.
— Кой? Зашьто? — кратко и със силен акцент запита икономът, напълно игнорирайки съвсем приличния английски на Фандорин.
Ераст Петрович мълчеше, твърдо решен за нищо на света да не разкрива своето инкогнито.
— What’s the matter John?16 — чу Фандорин вече познатия звънлив глас. На постланото с килим стълбище, вероятно водещо към мецанина, стоеше стопанката, вече свалила шапчицата и воалетката.
— Ах, младият брюнет — с насмешка се обърна тя към Фандорин, който я поглъщаше с поглед. — Забелязах ви още там, на „Камергерски переулок“. Кой ви е учил така да се зазяпвате по непознати дами? Ама си ви бива, няма що! Проследихте ме, значи! Студент ли сте или обикновен непрокопсаник?
— Фандорин, Ераст Петрович — обяви той, не знаейки как да се представи по-нататък, но Клеопатра, види се, беше изтълкувала появяването му по свой начин.
— Обичам смелчаците — подсмихна се тя. — Особено когато са такива хубавци. Но не е хубаво да шпионирате. Щом моя милост представлява такъв интерес за вас, заповядайте довечера — тук кой ли не идва на гости. Тогава ще можете напълно да задоволите вашето любопитство. Ама си сложете фрак. При мен няма големи церемонии, но мъж, който не е военен, задължително идва с фрак — тук това е закон.
Привечер Ераст Петрович беше в пълна бойна готовност. Наистина бащиният фрак му стоеше малко халтаво, но Чудесната Аграфена Кондратиевна, хазайката на Фандорин, го беше прихванала с карфици по шева и стана съвсем прилично, особено ако не се закопчава. Богатият гардероб — само белите ръкавици бяха пет чифта — беше единственото наследство, което жертвата на банковите фалити бе оставил на сина си. Най-добре изглеждаха копринената жилетка от „Бургес“ и лачените обувки от Пироне. Добре изглеждаше и почти новият цилиндър от магазина на Блан, макар че малко се свличаше над очите. Ама голяма работа — даваш го при влизане на лакея, и готово. Ераст Петрович не взе бастун — реши, че е проява на лош вкус. Завъртя се пред нащърбеното огледало в тъмното антре и остана доволен от себе си — най-вече от талията, идеално пристегната от строгия „Лорд Байрон“. А в джобчето на жилетката се мъдреше сребърната рубла, която Ксаверий Феофилактович беше отпуснал за букет („приличен, ама без перчене“). Какво ти перчене с една рубла, въздъхна Фандорин и реши да добави петдесет копейки от себе си, да стигнат за едни пармски теменужки. Заради букета се наложи да жертва файтона и затова Ераст Петрович успя да стигне пред чертозите на Клеопатра (това име най-прилягаше на Амалия Казимировна Бежецкая) едва към осем и четвърт.