Гостите вече се бяха събрали. Въведен в антрето от камериерката, деловодителят чу множество мъжки гласове, но от време на време долавяше и онзи, сребърно-кристалния, вълшебния. След кратко колебание на прага Ераст Петрович пое въздух и прекрачи вътре, придавайки си малко безцеремонен вид, като се надяваше да направи впечатление на светски, врял и кипял човек. Напразни старания — никой изобщо не се обърна да погледне новодошлия.
Фандорин огледа салона: удобни дивани, облечени с мека ярешка кожа, столове с кадифени седалки, изящни масички — всичко много стилно и модерно. По средата, стъпила върху разстлана тигрова кожа, стоеше домакинята, пременена като испанка — алена рокля с корсаж и пурпурна роза в косата. Толкова беше красива, че на Ераст Петрович му секна дъхът. Чак дотам, че дори не можа да разгледа гостите. Забеляза само, че наоколо са само мъже и че Ахтирцев също е тук, в края на салона и много пребледнял.
— А ето и един нов обожател — Бежецкая с иронична усмивка изгледа Фандорин. — Станахте дяволска дузина. Няма да ви запознавам с всички, да не губим време, ама вие се представете. Помня, че бяхте студент, ама ви забравих името.
— Фандорин — гласът на Ераст Петрович предателски трепна и прозвуча пискливо, затова той повтори още веднъж, по-твърдо: — Фандорин.
Всички го изгледаха, но някак бегло. Явно новопоявилият се хлапак не заинтересува никого. Веднага стана ясно, че центърът на вниманието в това общество е само един. Гостите почти не разговаряха помежду си, обръщаха се предимно към домакинята и всички, дори важният старец с диамантена звезда на гърдите17, един през друг се надпреварваха да привлекат нейното внимание и поне за миг да засенчат останалите. Само двама се държаха по-различно — мълчаливият Ахтирцев, който непрекъснато надигаше чашата с шампанско, и един хусар, млад мъж в цветущо здраве с палави, леко изпъкнали очи и хищна усмивка под черните мустаци. Офицерът изглеждаше доста отегчен и почти не поглеждаше Амалия Казимировна, а пренебрежително оглеждаше другите гости. Клеопатра обаче явно отдаваше известно предпочитание на тоя навлек, наричаше го „Иполит“, а на два пъти му хвърли такива погледи, че сърцето на Ераст Петрович тревожно се сви.
Но в следния миг се сепна. Някакъв зализан господин с бял кръст на шията току-що бе запълнил възникналата пауза с фразата:
— Забранили ни бяхте да обсъждаме Кокорин, Амалия Казимировна, ама аз научих нещичко доста любопитно.
И млъкна, доволен от предизвикания ефект — всички се бяха обърнали към него.
— Хайде де, Антон Иванович, не ни мъчете, говорете — не издържа високочелият шишко, който имаше вид на преуспял адвокат.
— Да-да, не ни мъчете — подхванаха останалите.
— Не просто се е застрелял, ами е направил „американска рулетка“, подшушнаха ми го днес хора от канцеларията на генерал-губернатора — поверително съобщи зализаният. — Знаете ли какво е това?
— Естествено — сви рамене Иполит. — Вземаш револвера, вкарваш в барабана един патрон. Глупаво е, ама възбужда. Жалко, че са го измислили американците, а не нашите.
— Но какво общо има рулетката, графе? — не разбра старецът със звездата.
— Четно или нечетно, червено или черно, само да не е зеро! — провикна се Ахтирцев и предизвикателно изгледа Амалия Казимировна (поне така му се стори на Фандорин).
— Предупредих ви: ще изгоня всеки, който приказва за това! — ядоса се не на шега домакинята. — И повече да не ми е стъпил! Ама че тема за клюки си намерихте!
Настана неловко мълчание.
— Мен обаче няма да посмеете да изгоните — със същия безцеремонен тон продължи Ахтирцев. — Мисля, че съм си заслужил правото да говоря всичко, което ми хрумне.
— И с какво сте заслужили това право, ако ми е позволено да попитам? — нервира се набит капитан в гвардейска униформа.
— С това, че се е натаралянкал, сополанкото ниеден — решително се намеси Иполит, когото старецът беше нарекъл „граф“ и който явно търсеше скандала. — Един момент, Amelie, ей сега ще го натиря на чист въздух.
17
Вероятно „Свети Станислав“, един от висшите ордени в Руската империя. Връчван за заслуги пред държавата. Давал е право на потомствено дворянство. — Б.пр.