— Когато имам нужда от вашата закрила, Иполит Александрович, непременно ще ви уведомя — ядно го отряза Клеопатра и скандалът бе потушен в самия си зародиш. — Я по-добре, господа, щом не можете да измислите интересна тема за разговор, дайте да поиграем на фанти18. Предния път стана весело, когато Фрол Лукич загуби и трябваше да избродира цвете на гергефа, та си изпободе пръстите!
Настъпи радостно оживление и всички освен подстригания „на гърне“ брадат господин с твърде нескопосан фрак се разсмяха.
— Тъй си е, любезна ми госпожо Амалия Казимировна, хубаво си го изкарахте на горкия търговец. Тъй ми се пада — смирено промълви той. — Ама в честната търговия, който дължи — плаща. Оная вечер ние рискувахме, не е зле днес вие да рискувате нещо.
— Браво, прав е търговският съветник! — възкликна адвокатът. — Умна глава, ей! Нека и Амалия Казимировна ни демонстрира своята смелост. Господа, аз предлагам! На когото се падне, да поиска от нашата лъчезарна… нещо… ами по-специално.
— Правилно! Браво! — чу се от всички страни.
— О, май започва бунт? Пугачовщина? — разсмя се ослепителната домакиня. — И какво ще искате от мен?
— Аз знам! — намеси се Ахтирцев. — Откровен отговор на всякакви въпроси. Без никакво усукване. И непременно на четири очи.
— Защо пък на четири очи? — протестира капитанът. — Пред всички, на всеки е интересно да чуе.
— Щом е „пред всички“, няма да е откровено — блесна с очи Бежецкая. — Добре, хайде да си поиграем на откровеност. Само че дали щастливецът е сигурен, че иска да чуе от мен тъкмо истината? Истината понякога не е много сладка!
Графът присмехулно се обади, кокетирайки с парижкото си произношение:
— J’en ai le frisson que d’y penser19. Оставете я пустата му истина. На кого е притрябвала? Я по-добре да изиграем по една американска рулетка. Не ви ли блазни?
— Иполит, мисля, че предупредих! — хвърли мълния по него богинята. — Няма да повтарям! Нито дума за това!
Иполит млъкна начаса и дори вдигна ръце — един вид, предавам се, ням съм като риба.
А междувременно чевръстият капитан събираше залозите във фуражката си. Ераст Петрович пусна батистената кърпичка с бащиния му монограм П.Ф.
Падна се да тегли на зализания Антон Иванович. Разбира се, първата му работа беше да извади от фуражката пурата, която самият той беше пуснал, и мазно да попита:
— На този фант какво се пада?
— На геврека дупката — отговори обърнатата с гръб Клеопатра и всички освен зализания се изхилиха злорадо.
— А на този? — Антон Иванович отегчено измъкна сребристия молив на капитана.
— Ланския сняг.
Последваха ги джобен часовник („от риба уши“), карта за игра („mes condoleances“)20, кутия кибрит („дясното око на Кутузов“), кехлибарено цигаре („напразни усилия“), банкнота от сто рубли („три пъти нищо“), гребен от корубата на костенурка („четири пъти нищо“), гроздово зърно („прическата на Орест Кирилович“ — продължителен смях по адрес на абсолютно плешивия господин с орден „Свети Владимир“ на ревера), карамфил („на този — никога и за нищо на света“). Във фуражката бяха останали само два фанта — кърпичката на Ераст Петрович и златният пръстен на Ахтирцев. Когато пръстенът заискри в пръстите на питащия, студентът цял се приведе напред и Фандорин видя как по пъпчивото му чело избиват капчици пот.
— На тоя ли да се дадем? — бавно произнесе Амалия Казимировна, на която, види се, беше доскучало да развлича публиката. Ахтирцев се надигна и неповярвал на късмета си, свали пенснето от носа си. — Не, не на него, на последния — завърши мъчителката.
Всички се обърнаха към Ераст Петрович и сякаш за първи път го погледнаха сериозно. А самият той през последните няколко минути, докато шансовете му нарастваха, все по-трескаво обмисляше как да постъпи, ако му се усмихне късметът. Е, това беше, вече нямаше място за съмнения. Съдба!
В този миг Ахтирцев се втурна към него и задъхано зашепна:
— За Бога, отстъпете ми правото. За какво ви е… вие сте тук за пръв път, а за мен е съдбовно… Добре, продайте ми го. Колко искате? Петстотин, хиляда, а? Или повече?
Със спокойна решимост, която учуди самия него, Ераст Петрович отстрани студента, изправи се, приближи се към домакинята и попита с поклон:
— Къде ще ви бъде удобно?
Тя гледаше Фандорин с весело любопитство. От този втренчен поглед главата му се замая.
— Ами да речем там, в ъгъла. Щото ме е страх да оставам насаме с храбрец като вас.
Без да обръща внимание на подигравателния смях на останалите, Ераст Петрович я последва към далечния ъгъл на салона и седна на дивана с резбована облегалка. Амалия Казимировна пъхна цигара пахитоска21 в сребърно цигаре, запали я от свещта и дръпна с наслада.
18
Традиционна руска игра, при която всеки участник оставя в шапка или торбичка принадлежащ му предмет, наречен „фант“. Един от играчите вади предметите, а водещият определя какво да направи притежателят на извадения фант. — Б.пр.