— Сигурно ме смятате за страхливец, Фандорин? — плетеше леко език Ахтирцев. — Задето не извиках графа на дуел, преглътнах обидата и се престорих на пиян. Не съм страхливец и ако ви поразкажа туй-онуй, ще се убедите. Ама той нарочно ме провокираше. Сигурно самата тя го е подкокоросала, за да се отърве от мен и да не ми се издължи… О, вие не познавате тази жена… А за Зуров да убие човек е все едно да убие муха. Той всяка сутрин се упражнява по един час с пистолета. Разправят, че от двайсет крачки улучвал петак. Че това дуел ли е? Той дори и не рискува нищо. Чисто убийство, само дето името му е красиво: дуел. А най-важното, че нищо няма да му се случи, ще се измъкне безнаказан. Вече неведнъж се е измъквал. Най-много да замине за малко в странство. А на мен сега вече ми се живее, заслужих си го.
Свиха от „Сретенка“ по друга уличка, на пръв поглед най-обикновена, но осветена не с газени, а с петромаксови лампи, и пред тях изникна триетажна къща с ярко осветени прозорци. Това трябва да е „Крим“, с примряло сърце си рече Ераст Петрович, който беше чувал много за това прочуто с гуляите си заведение.
Пред широкия, осветен с ярки лампи вход не ги посрещна никой. Ахтирцев с привичен жест бутна високата, красиво изработена врата, която леко се отвори и отвътре ги лъхна на топло, на ядене и пиене, чу се човешка глъчка и скрибуцане на цигулки.
След като оставиха на гардеробиера цилиндрите си, двамата господа се оставиха в ръцете на пъргав слуга с червена рубашка, който се обърна към Ахтирцев с „ваше сиятелство“22 и им обеща най-добрата, специално запазена маса.
Масата, слава Богу, се оказа до стената, далеч от сцената, където се дереше и дрънчеше с дайрета циганският хор.
Ераст Петрович, който за пръв път попадаше в такова гнездо на разврата, се озърташе на всички страни. Публиката беше много пъстра, а трезви хора май изобщо не се виждаха. Тон даваха предимно търговци и ангросисти — ясно е у кого са парите в наши дни, но имаше и господа с несъмнено дворянски вид, а някъде в дъното проблесна дори златото на флигеладютантски23 знак върху нечий пагон. Но колежкият регистратор прояви основен интерес към девойките, които при най-малкия жест присядаха до масите. Носеха такива деколтета, че Ераст Петрович чак се изчерви, а полите им бяха с цепки, през които безсрамно надничаха закръглени колена в мрежести чорапи.
— Уличниците ли заглеждате? — ухили се Ахтирцев, който тъкмо беше поръчал вино и печено. — Откак се запознах с Амалия, тия не ги броя дори за женски пол. На колко сте години, Фандорин?
— На двайсет и една — добави си една година Ераст Петрович.
— А аз съм на двайсет и три и съм видял доста неща в живота. Не ги зяпайте тия продажници, не си струват нито времето, нито парите. Пък и после ви е гадно. Като ще се влюбваш — влюби се в кралица! Впрочем какви ги приказвам… Да не би да сте дошли случайно у Амалия. Омагьоса ви, нали? Тя го обича това, да си прави колекция и експонатите непременно да се обновяват. Нали знаете, като се пее в оперетата: elle ne pense qu’a exciter les hommes24… Но всичко си има цена и аз моята съм си я платил. Искате ли да ви разкажа една история? Хареса ми нещо у вас, много добре умеете да мълчите. Хем и за вас ще е полезно да научите що за жена е тя. Или вече хлътнахте, а, Фандорин? Какво си шепнахте тая вечер?
Ераст Петрович сведе очи.
— Ще ви кажа нещо — подхвана Ахтирцев. — Преди малко ме заподозряхте, че от страх не съм извикал Иполит на дуел. Само че аз на такъв дуел съм бил, дето вашият Иполит не го е и сънувал. Нали я чухте как забрани да се говори за Кокорин. Има си хас! На нейната съвест тежи кръвта му, на нейната! И на моята, естествено. Само че аз моя грях съм го изкупил със смъртен страх. Кокорин ми беше състудент, и той ходеше при Амалия. Едно време бяхме приятели, ама заради нея се смразихме. Кокорин беше по-отворен от мен, пък и хубавеляк, но entre nous25 търгашът винаги си остава търгаш, плебей, дори да учи в университета. А пък Амалия добре се позабавлява с нас — ту с единия флиртува, ту с другия. Току почне да ти вика Nicolas, че и на „ти“ — все едно си станал първи фаворит, а после за няма нищо губиш благоволението й: натирва те за цяла седмица, хич да не ти вижда очите, и после пак „вие“, пак „Николай Степанич“. Такава й е политиката и който веднъж е клъвнал на тая въдица — няма отърване.
— А тоя Иполит какъв й се пада? — предпазливо попита Фандорин.
— Граф Зуров ли? Не знам със сигурност, но има нещо особено помежду им. Той ли има власт над нея, тя ли над него?… Ама той не е ревнив, не е там работата. Такива като нея не позволяват на никого да ги ревнува. Кралица, нали ви казвам!