А на сутринта стана тъй. Пиер дойде — докаран, с бяла жилетка, много весел. Той си беше късметлия, явно разчиташе, че и този път ще му провърви. Хвърлихме заровете у дома, в кабинета ми. На него му се падна девет, на мен три. Аз си бях готов за това. „Никъде няма да ходя — викам. — По-добре тук да си пукна.“ Врътнах барабана, опрях дулото в сърцето си. „Стой! — вика Пиер. — Недей в сърцето. Ако куршумът кривне, ще има много да се мъчиш. По-добре е в слепоочието или в устата.“ „Благодаря, не ми бери грижата“ — казвам и така го намразих в този миг, че ми идеше да го застрелям без никакви дуели. Обаче послушах съвета му. Никога няма да забравя онова изщракване, най-първото. Така ми изтрещя ви ухото, че…
Ахтирцев потръпна и си наля още. Певицата, дебела циганка със златист шал на раменете, поде с ниския си глас нещо протяжно, сърцераздирателно.
— Чувам гласа на Пиер: „Добре, мой ред е. Да вървим навън.“ Едва тогава разбрах, че съм жив. Качихме се на Швивая горка, хълма, откъдето се вижда целият град. Кокорин напред, аз на двайсетина крачки след него. Той застана за малко на края и се загледа надолу, тъй че не виждах лицето му. После вдигна револвера тъй, че и аз да виждам, врътна барабана и право в слепоочието — щрак! Ама си знаех, че нищо няма да се случи, хич не се и надявах даже. Хвърлихме отново заровете, пак на мен се падна. Слязох към Яуза, нямаше жива душа наоколо. Качих се на парапета на моста, че да цопна право във водата… Пак ми се размина. Мръднахме настрани, Пиер казва: „Нещо ми доскучава. Я да поуплашим хората.“ Смело се държеше, признавам му го. Излязохме на улицата, а там вече и минувачи, и файтони. Аз пресякох на другия тротоар. Кокорин сне шапка, поклони се надясно и наляво, вдигна ръка, завъртя барабана — нищо. Наложи се бързо да се омитаме оттам. Викове, крясъци, дамите пищят. Свихме в един вход, вече на „Маросейка“. Пак хвърлихме заровете и какво мислите? Пак аз! Той хвърля две шестици, аз — двойка, честна дума ви казвам. Край, мисля си, finito26, по-символично от туй — здраве му речи. За един всичко, за друг нищо. Третия път се гърмях пред „Козма и Дамиан“, там са ме кръщавали. Застанах на входа, раздадох на просяците по рубла, свалих си фуражката… Отварям очи — жив съм. А един юродив ми вика: „Душата ти смъди, Господ ще прости.“ Душата ти смъди, Господ ще прости, запомних го. Както и да е, и от там се махнахме. Кокорин избра едно по-шик място, до Галофтеевския безистен. На „Неглинная“ влезе в сладкарницата, седна, аз стоя отвън пред витрината. Каза нещо на дамата на съседната маса, тя се усмихна. Той вади револвера, гледам, натиска спусъка. Дамата още повече се засмя. Прибра той револвера, поприказва си нещо с нея, пи кафе. А аз съм изтръпнал и нищо не усещам. Само едно ми е в главата: пак трябва да теглим жребий…
Хвърлихме заровете в „Охотний ряд“, до странноприемница „Лоскутная“, и този път се падна на него. Седмица и шестица, само една точка разлика. До Гуровската гостилница вървяхме заедно, а там, дето строят Историческия музей, се разделихме — той влезе в Александровската градина и тръгна по алеята, а аз по тротоара, оттатък оградата. Последното, което ми каза, беше: „Големи сме глупаци, Коля. Ако и този път ми се размине, пращам всичко по дяволите.“ Искаше ми се да го спра, Бога ми, исках, но не го спрях. И аз не знам защо. Глупости — знам, ама лъжа. Мина ми такава една подла мисъл. Нека още веднъж врътне барабана, пък ще видим. Може и да приключим… Само пред вас, Фандорин, си го признавам. Все едно съм на изповед…