Ахтирцев отново обърна чашата, очите му зад пенснето се зачервиха и помътняха. Фандорин чакаше, затаил дъх, макар че в общи линии беше наясно с последвалите събития. Николай Степанович извади от джоба си пура, запали клечка с трепереща ръка. Дългата дебела пура удивително не отиваше на грозноватото му момчешко лице. Ахтирцев отпъди с ръка облака дим пред лицето си и рязко се изправи:
— Келнер, плаща! Не мога повече тук. Шум, задух. — Той дръпна копринената връзка на врата си. — Да идем някъде другаде. Или просто да се поразходим.
Спряха на стъпалата пред входа. Уличката беше мрачна и пуста, прозорците на всички сгради освен „Крим“ бяха угаснали. Газената светлина в най-близката улична лампа трептеше и мигаше.
— Или вше пак да ше прибираме? — избъбра Ахтирцев, стиснал пурата със зъби. — Тук жад ъгъла трябва да има файтони.
Вратата се отвори и отзад се появи с килната фуражка белоокият чиновник от съседната маса. Той гръмко хлъцна, бръкна в джоба на мундира си и измъкна пура.
— Ако обичате огънчето? — приближи се той до младежите. Фандорин долови лек акцент, остзейски или чухонски27.
Ахтирцев се потупа по единия джоб, после по другия, кибритът изтропа някъде. Ераст Петрович търпеливо чакаше. Внезапно във външния вид на белоокия настъпи някаква неразбираема промяна. Той видимо се сниши и се килна встрани. В следващия миг в лявата му ръка някак от само себе си израсна широко и късо острие и чиновникът с икономично, почти каучуково движение заби камата в десния хълбок на Ахтирцев.
Последвалите събития се развиха много бързо, за около две-три секунди, но на Ераст Петрович му се стори, че времето е спряло. Той успя да забележи много неща и да помисли за много неща, само дето нямаше възможност да помръдне, сякаш светлинният отблясък върху стоманата го беше хипнотизирал.
Преди всичко Ераст Петрович си помисли: удари го в черния дроб и в паметта му, ни в клин, ни в ръкав, изскочи изречението от гимназиалния учебник по биология — „Черният дроб е жлеза в коремното тяло, която отделя кръвта от жлъчката.“ После видя как умира Ахтирцев. Ераст Петрович никога не беше виждал как се умира, но кой знае защо веднага осъзна, че Ахтирцев е именно мъртъв. Студентът оцъкли очи, устните му се издуха конвулсивно и между тях проби тънка струйка тъмновишнева кръв. Много внимателно, на Фандорин дори му се стори изящно, чиновникът изтръгна острието, което вече не блестеше, бавно се извъртя към Ераст Петрович и лицето му се озова съвсем близо: светли очи с черни точки на зениците, тънки безкръвни устни. Тези устни трепнаха и отчетливо произнесоха: „Азазел.“ И тогава времето спря да се разтяга, сви се като пружина, разтвори се отново и нанесе парещ удар в дясното подребрие на Ераст Петрович, толкова мощен, че той падна назад и силно си удари главата в парапета на стълбището. Какво става? Какъв „азазел“? — помисли си Фандорин. — Да не би да сънувам? И още си помисли: Той уцели с ножа „Лорд Байрон“. Китовия бален. Талия на оса.
Вратата се разтвори рязко и навън със силен смях се изсипа шумна компания.
— Охо, господа, ама тук е истинско Бородино! — весело се провикна някакъв търговец. — Падат, миличките! Не умеят да пият!
Ераст Петрович се хвана се за горещия и мокър хълбок и се надигна да види белоокия.
Но чудна работа, наоколо нямаше никакъв белоок. Ахтирцев лежеше където беше паднал — напряко през стъпалата, по очи, наблизо се валяше отхвърчалият му цилиндър, но чиновникът беше изчезнал безследно, беше се разтворил във въздуха. И по цялата улица не се виждаше жива душа, само мъждивата светлина на фенерите.
Изведнъж уличните лампи взеха да се държат странно — завъртяха се, политнаха в кръг и стана много светло, а след това съвсем тъмно.
Глава шеста,
— Ама лежете, гълъбче, лежете — обади се от прага Ксаверий Феофилактович, защото засраменият Фандорин понечи да свали крака и да седне на твърдия диван. — Докторът какво ви нареди? Знам, знам, питах го вече. Две седмици след изписването у дома на легло, за да зарасне раната и мозъкът да се намести след сътресението, а вие и десет дни не сте лежали. — Той седна и изтри зачервената си плешива глава с карирана кърпа. — Уф, слънцето пече, та пече. Заповядайте, хапнете си, донесъл съм ви тук марципан и от първите череши. Къде да ги сложа?