— За приемане ще ви приемат, само че тяхно сиятелство много не отбират по нашенски, а мистър Кънингам няма време да ви превежда. Освен ако говорите френски… — тонът на портиера издаваше, че такава възможност му се вижда малко вероятна.
— Мога и на английски — сухо кимна Ераст Петрович. — Накъде?
— Ще ви отведа. Вървете подире ми.
Прекосиха чистото, декорирано с дамаска антре, светлия, облян в слънце от високите холандски прозорци коридор, и спряха пред врата в бяло и златно.
Ераст Петрович не се притесняваше да говори английски. Отгледала го беше nanny Лизбет (в моменти на строгост — мисис Джейсън), истинска английска бавачка. Тя беше сърдечна и грижовна, но много превзета стара мома, макар че от уважение към почтената й професия се полагаше да я наричат не „мис“, а „мисис“. Лизбет беше научила своя питомец да става лете в шест и половина, а зиме в седем и половина да прави гимнастически упражнения до изпотяване, после да се облива със студена вода, да си мие зъбите, докато преброи до двеста, никога да не се наяжда до насита, научи го и на маса други неща, абсолютно необходими за един джентълмен.
Мек женски глас отговори на почукването:
— Come in! Entrez.35
Ераст Петрович остави фуражката си на портиера и прекрачи в стаята.
Озова се в просторен, богато обзаведен кабинет, където централно място заемаше огромно махагоново писалище. Зад него беше седнала побеляла дама с не просто приятна, ами с извънредно уютна външност. Малките й светлосини очи зад златното пенсне излъчваха жив ум и приветливост. Фандорин веднага хареса некрасивото й подвижно лице с патешки нос и широко усмихната уста.
Той се представи на английски, премълчавайки засега целта на визитата си.
— Имате чудесно произношение, сър — похвали го лейди Естер на същия език, изговаряйки отсечено всеки звук. — Надявам се, нашият страховит Тимъти… Тимофай да не ви е наплашил много. Да си призная, мен също ме е малко страх от него, но в дирекцията често идват длъжностни лица и в това отношение Тимофай е незаменим, по-добър е и от английски лакей. Заповядайте, млади господине, седнете. Най-добре там, в креслото, така ще ви е най-удобно. Значи сте от криминалната полиция. Трябва да е много интересно. А с какво се занимава баща ви?
— Той почина.
— О, съжалявам, сър. А госпожа майка ви?
— Също — измърмори Фандорин, недоволен от развоя на разговора.
— Горкото момче. Разбирам колко сте самотен. Вече четирийсет години помагам на такива нещастни момчета да забравят самотата и да открият пътя си.
— Пътя си ли? — недоразбра Ераст Петрович.
— О, да — оживи се лейди Естер, явно подхващайки любимата си тема. — Да открие пътя си е най-важното нещо в живота на човека. Дълбоко съм убедена, че всеки човек е неповторимо талантлив, у всекиго е заложен божествен дар. Трагедията на човечеството е, че не умеем, пък и не се стремим да открием и култивираме тоя дар у детето. Геният за нас е рядкост и дори чудо, а какво всъщност представлява геният? Просто човек, на когото е провървяло. Съдбата му се е подредила така, че житейските обстоятелства сами са го подтикнали към избора на правилния път. Класически пример е Моцарт. Той е роден в семейство на музикант и от най-ранна детска възраст попада в среда, идеално развила природно заложения в него талант. Ами я си представете, уважаеми сър, че Волфганг Амадеус се бе родил в някое селско семейство? Щеше да стане некадърен пастир, който развлича кравите с вълшебната си флейта. А ако баща му беше някой тъп фелдфебел, Волфганг щеше да стане бездарно офицерче, влюбено във военните маршове. Повярвайте ми, младежо, всяко дете без изключение таи у себе си съкровище, само че трябва да умееш да го откриеш. Има един много симпатичен северноамерикански писател, казва се Марк Твен. Навремето му подсказах една идея за разказ, в който хората се оценяват не според реалните им постижения, а според заложения в тях потенциал, според таланта им. И изведнъж се оказва, че най-великият пълководец на всички времена е някакъв незнаен шивач, който дори не е ходил войник, а най-великият художник даже не е пипал четка, защото цял живот е бил обущар. Моята възпитателна система цели великият пълководец непременно да се озове във войската, а великият художник своевременно да получи достъп до палитрата. Моите педагози задълбочено и търпеливо сондират душевността на всеки от питомците, търсейки заложената от Бога искра и в девет от десет случая я откриват!
— Аха, значи все пак не у всекиго я има! — тържествуващо вдигна пръст Фандорин.
— У всекиго, скъпи момко, абсолютно у всекиго, просто ние, педагозите, не сме достатъчно изкусни. Или пък у детето е заложен талант, който няма приложение в съвременния свят. Възможно е този човек да е бил необходим на първобитното общество или пък геният му ще намери реализация в далечното бъдеще в някоя сфера, която днес не бихме могли дори да си представим.