— Je passe41!
— Втори абцуг42.
— Retournez la carte43!
— Играно, господа!
— Убихме шестака!
И други подобни.
Най-много гости се бяха стълпили до масата, където една двойка играеше на едро. Банката държеше домакинът, понтираше потен господин с модерен, извънредно тесен редингот. На понтьора очевидно не му вървеше — хапеше устни, горещеше се, затова пък графът беше олицетворение на хладнокръвието, той сладко-сладко се усмихваше под черните си мустаци и току подръпваше от извитата турска лула. Добре поддържаните силни пръсти, окичени с пръстени, ловко отваряха картите — една надясно, една наляво.
Сред зрителите в по-задните редици скромно стоеше чернокос младеж, по чиято румена физиономия явно личеше, че не е играч. Опитното око веднага познаваше, че момъкът е от добър сой, че за пръв път попада в игрален дом и затова гледа като изтърван. Вече на няколко пъти разни отракани господа с набрилянтинени коси му бяха предложили да „хвърлят по една“, но оставаха разочаровани — юношата залагаше най-много по пет рубли, категорично не се хващаше на номерата им и отказваше да вдига мизата. Самият Громов, врял и кипял шпилмайстер44, цяла Москва го знаеше, се опита да подлъже хлапака, даже му пусна цяла стотарка, но парите отидоха бадева. Нито очите на румения се разпалиха, нито ръцете му затрепериха. Клиентът се оказа безперспективен, истински „кютук“.
Същевременно самият Фандорин (защото това, естествено, беше той) си въобразяваше, че се приплъзва из салона като безплътна сянка, без да привлича ничие внимание. Всъщност до момента не беше постигнал кой знае какво. Веднъж забеляза как много почтен на вид господин леко отмъкна от масата един златен полуимпериал45 и преизпълнен с достойнство се отдалечи. Две млади офицерчета се бяха спречкали в коридора, но Ераст Петрович не разбра нищо от гръмкия им шепот: драгунският поручик уверяваше, че не е някой шмекер и че не прави мръсно на приятели, докато хусарският корнет му се сърдеше за някакво си „изпързалване“.
Зуров, покрай когото Фандорин гледаше да се върти по-често, явно се чувстваше в тази компания като риба във вода, и то не просто риба, ами най-важният рибок. Една негова дума стигаше да потуши в зародиш всеки назряващ скандал, а веднъж само един жест бе достатъчен двама яки лакеи да награбят някакъв кресльо, който не искаше да миряса, и на бърза ръка да го изнесат навън. Графът май наистина не си спомняше за Ераст Петрович, макар последният вече няколко пъти да усещаше върху си бързия му враждебен поглед.
— Пето, господине — обяви Зуров и понтьорът, кой знае защо, крайно се развълнува от това съобщение.
— Обръщам патица! — трепна гласът му и той прегъна два от ъглите на картата си.
През тълпата зяпачи прошумоля шепот, а потният отметна от челото си влажен кичур и хвърли на масата куп шарени банкноти.
— Какво значи „патица“? — свенливо попита Фандорин старчето с червения нос, което му се беше сторило най-безобидно.
— Ще рече учетворяване на залога — на драго сърце поясни съседът. — Иска да вземе пълен реванш на последния абцуг.
Графът равнодушно издуха облаче дим и обърна надясно поп, а наляво шестица.
Понтьорът отвори асо купа.
Зуров кимна и тутакси метна надясно черен туз, а наляво червен поп.
Фандорин чу как някой прошепна:
— Цар е!
Потният господин не беше за гледане. Той изпрати с поглед купчината банкноти, затиснати от лакътя на графа, и плахо попита:
— Бихте ли приели да ви издам полица?
— Не бих — мързеливо провлачи Зуров. — Има ли други желаещи, господа? — Внезапно погледът му се спря върху Ераст Петрович. — Ние май сме се виждали някъде, а? — с неприветлива усмивка попита домакинът. — Господин Федорин, ако не бъркам?
— Фандорин — поправи го мъчително изчервилият се Ераст Петрович.
— Пардон. А вие защо само гледате? Не сте на театър. Щом сте дошли — играйте. Моля — и той посочи опразнения стол.
— Изберете колодите сам — пошушна на ухото на Фандорин отзивчивото старче.
Ераст Петрович седна и следвайки инструкциите, каза с цялата си решителност:
— Само че ще ми позволите, ваше сиятелство, аз да държа банката. Привилегията на новака. А колодите… бих предпочел тая и тая — и той взе от купчината неразпечатани колоди двете най-долни.
Зуров още по-неприязнено се ухили:
— Добре, господин новако, приемам вашето условие, но да се разберем — спечеля ли аз банката, няма да бягате. Ще оставите и за мен едно раздаване. Каква е мизата?
Фандорин се сащиса, куражът го напусна така внезапно, както се бе появил.