Унизително беше да протестира и да се препира, твърде късно бе и да поиска да сменят колодата. И срамно — да се бави.
Ераст Петрович посегна и обърна вале пика.
Глава девета,
— А туй вале е Момус50, сиреч, шутът — поясни Иполит и с наслада се протегна. — Май взе да става късно. Едно шампанско за смелост, или направо излизате навън?
Ераст Петрович седеше цял почервенял. Беше го безкрайно яд, но не на графа, а на себе си, пълния идиот. Такива наистина не заслужават да живеят.
— Тук ще стане — сърдито измърмори той, решил накрая поне да напакости на домакина. — Вашият лакей после ще измие. А шампанско не ща, от него ме боли глава.
И все тъй сърдито, прогонил всички мисли, Фандорин грабна тежкия револвер, запъна петлето и след секунда колебание къде да стреля — всъщност какво значение има — налапа цевта, преброи наум „едно, две, три“ и натисна спусъка с такава сила, че болезнено си прещипа езика с дулото. Впрочем изстрел не последва, само сухо прещракване. Абсолютно объркан, Ераст Петрович натисна още веднъж — и отново щракна, само че този път металът отвратително скръцна по зъбите му.
— Хайде стига, стига! — Зуров му отне оръжието и го потупа по рамото. — Браво! Юначага! Хем без перчене, без истерика! Добро поколение расте, какво ще кажете, господа? Жан, налей шампанското, с господин Фандорин ще пием брудершафт51.
Ераст Петрович, внезапно отпаднал, се подчини: вяло изпи чашата до дъно, вяло се целуна с графа, който каза оттук нататък да го нарича просто Иполит. Наоколо шумно говореха и се смееха, но Фандорин долавяше гласовете някак неясно. А от шампанското го засмъдя в носа и очите му се насълзиха.
— Ама какво ще кажеш за Жан? — гръмогласно се смееше графът. — За няма минута да извади всички патрони. Голям дявол, а, Фандорин?
— Голям дявол — равнодушно се съгласи Ераст Петрович.
— Нали! Ти как се казваш?
— Ераст.
— Хайде, Ераст Ротердамски, ела да идем в кабинета ми, да пием по един коняк. Дотегнаха ми тия муцуни.
— Еразъм — машинално го поправи Фандорин.
— Моля?
— Еразъм е, не е Ераст.
— Извинявай, не съм те чул добре. Ела, Еразъм.
Фандорин послушно се надигна и го последва. Минаха през тъмна анфилада и се озоваха в кръгла стая, в която цареше забележително безредие — навсякъде се търкаляха лули и наргилета, празни бутилки, на масата стърчаха сребърни шпори, в единия ъгъл имаше красиво английско седло52. Фандорин не можа да схване защо това помещение се наричаше „кабинет“ — никъде не се виждаха нито книги, нито пособия за писане.
— Хубаво седло, а? — похвали се Зуров. — Вчера го спечелих на бас.
Напълни чашите с кафява напитка от едно тумбесто шише, седна до Ераст Петрович и много сериозно, дори сърдечно, каза:
— Прости ми за шегата, знам, че съм свиня. Скучно ми е, Еразъм. Пълно е с хора наоколо, а няма човеци. На двайсет и осем съм, Фандорин, а все едно съм на шейсет. Особено като се събудя, като стана от сън сутрин. Хайде, вечерите, нощите както и да е — гуляя, върша щуротии. Ама ми е гадно. Преди по ме биваше, а сега ми става все по-гадно и по-гадно. Ако щеш, вярвай — одеве, като теглихме жребия, изведнъж ми мина през ум дали да не взема наистина да се застрелям? Толкова съблазнително ми се стори… Какво си се умълчал? Стига, Фандорин, не ми се сърди. Много ми се иска да не ми се ядосваш. Кажи какво да направя, че да не ми се сърдиш, а, Еразъм?
И тогава с дрезгав глас, но съвсем отчетливо Ераст Петрович каза:
— Разкажи ми за нея. За Бежецкая.
Зуров отметна гъст кичур от челото си.
— Да бе, бях забравил. И ти си от „шлейфа“.
— Откъде?
— Аз така ви виках. Нали Амалия е кралица, трябва й шлейф, шлейф от мъже. Колкото по-дълъг, толкова по-добре. Чуй един добър съвет, избий си я от главата, ще се затриеш. Забрави я.
— Не мога — честно отвърна Ераст Петрович.
— Ти си още сукалче, тебе Амалия ще те завлече право на дъното, както е завлякла мнозина. Тя може би затуй се привърза към мене, защото отказах да вървя с нея на дъното. На мен не ми трябва, аз си имам мое си дъно, може да не е дълбоко като нейното, но на мен си ми стига.
— Обичаш ли я? — използвайки положението си на обиден, направо попита Фандорин.
— Страх ме е от нея — мрачно се усмихна Иполит. — Страх ме е повече, отколкото я обичам. Пък и това не е никаква любов. Опитвал ли си опиум?
Фандорин поклати глава.
— Опиташ ли веднъж, цял живот ще те тегли. Тя е същото. Не мога да се откача! Хем виждам, че ме презира, пет пари не дава за мен, но все пак нещо я влече към мен. За пусти мой късмет! Знаеш ли, радвам се, че изчезна, вярвай Бога. Някой път съм си казвал — ще я убия тая вещица. С тия две ръце ще я удуша, стига ме е тормозила. И тя много добре го усещаше. О, много е умна, братко! Тя затова държеше на мен, защото можеше да си играе като с огън — ту го разпали, ту го угаси, хем през цялото време знае, че може да пламне пожар и тогава за нея няма спасение. Иначе за какво съм й?
51
Буквално „братство“ (нем.) Според руския обичай двама души преплитат десните си ръце, с които държат чашите, и пият едновременно на екс, след което се целуват три пъти. От този момент нататък те са приятели и си говорят на „ти“ — Б.пр.
52
Малко плоско седло без предна дъга, използвано за класически английски лов с кучета. — Б.пр.