Ераст Петрович завистливо помисли, че тая луда глава, хубавецът Иполит, има за какво да бъде обичан и без да пали пожари. Жените сигурно му налитат. Късмет вадят някои хора! Но тези разсъждения нямаха нищо общо със случая. Трябваше да се пита по същество.
— Коя е, откъде е?
— Не знам. Тя не обича много-много да разправя за себе си. Знам само, че е израсла някъде по странство. Май в Швейцария, в някакъв пансион.
— А сега къде е? — попита Ераст Петрович, без впрочем да разчита на особен късмет.
Зуров обаче явно бавеше отговора и Фандорин вътрешно настръхна.
— Толкова ли си хлътнал? — свъсен полюбопитства графът и зла гримаса разкриви за миг красивото му капризно лице.
— Да!
— Тъй значи, щом мушицата хвърчи към свещта, бездруго ще изгори… — Иполит зарови сред колодите карти, смачканите кърпи и разни сметки, разхвърляни по масата. — Къде го бутнах, по дяволите? А, сетих се — той отвори лакирана японска дървена кутия със седефена пеперуда на капака. — На. Пристигна с градската поща.
Ераст Петрович с разтреперани ръце пое тесния плик, на който с бърз наклонен почерк беше изписано: До негово сиятелство граф Иполит Зуров, Яково-Апостолски переулок, домът му. Според клеймото писмото беше изпратено на 16 май — деня, когато Бежецкая изчезна.
Вътре имаше кратка бележка, написана на френски, без подпис:
Наложи се да замина, не остана време да се сбогуваме. Пиши ми до Лондон, Gray street, хотел Winter Queen, за Ms Olsen. Чакам. И да не си посмял да ме забравиш.
— Да, ама аз ще посмея — сприхаво се закани Иполит, но моментално клюмна. — Поне ще се опитам… Вземи го, Еразъм. Прави го каквото намериш за добре… Къде скочи?
— Тръгвам — рече Фандорин, прибирайки плика в джоба си. — Трябва да побързам.
— Давай, давай — съчувствено му кимна графът. — Давай, и — право в огъня. Животът си е твой, не е мой.
На двора го настигна Жан, който носеше някакъв пакет.
— Господине, забравихте си го…
— Това пък какво е? — с раздразнение се обърна бързащият Фандорин.
— Благоволявате да се шегувате, господине? Тук е вашата печалба. Тяхно сиятелство наредиха непременно да ви настигна и да ви я връча.
Ераст Петрович сънува странен сън.
Седнал е на чина си в класната стая на Губернската гимназия. Той често сънуваше такива сънища, обикновено неприятни и тревожни — че отново е гимназист и го изпитват на дъската по физика или по алгебра, но той не си знае урока. Само че този път се чувстваше не просто притеснен, а направо уплашен. Фандорин не можеше да проумее причините за този страх. Не е пред дъската, а на чина си и до него са насядали съученици: Иван Францевич, Ахтирцев, някакъв красавец с високо бледо чело и дръзки кафяви очи (Ераст Петрович знаеше, че това е Кокорин), две гимназистки с бели престилки и още някой, гърбом. Фандорин се страхуваше от него и се опитваше да не го гледа, обаче постоянно извиваше врат, за да разгледа момичетата. Едната беше чернокоса, а другата — блондинка. Двете седяха на чина, прилежно кръстосали тънките, си ръце отпред. Едната се оказа Амалия, а другата Лизенка. Първата го попари с огромните си черни очи и му се изплези, затова пък втората свенливо се усмихна и сведе гъстите си мигли. В този момент Ераст Петрович видя, че пред дъската с показалка в ръка е застанала лейди Естер и всичко си дойде на мястото: това е най-новата английска възпитателна метода, според която момчетата и момичетата се обучават заедно. И става много добре. Сякаш доловила мислите му, лейди Естер тъжно се усмихна и каза: „Това не е съвместно обучение, това е моят клас от сирачета. Всички вие сте сирачета и аз трябва да ви помогна да си стъпите на краката.“ „Но, моля ви, милейди — учуди се Фандорин, — знам със сигурност, че Лизенка не е сираче, а дъщеря на действителен таен съветник.“ „Ah, my sweet boy53 — още по-тъжно се усмихна милейди. — Тя е невинна жертва, тоест все едно сираче.“ А онзи страшният, който седеше гърбом, бавно се извърна и втренчил в Ераст Петрович белезникавите си прозрачни очи, прошепна: „И аз, Азазел, съм сирак — намигна съзаклятнически и безсрамно добави: — И затова, млади приятелю, се налага да ви убия, за което искрено съжалявам… Ей, Фандорин, не стойте като истукан. Фандорин!“