— Точно това не бива да правим в никакъв случай! — викна Фандорин толкова разпалено, че Иван Францевич чак се сащиса.
— И защо?
— Нима не виждате, че тук всичко си пасва едно към едно! — Ераст Петрович бързаше да се изкаже от страх да не го прекъсне. — Не знам за нихилистите, напълно е възможно и разбирам цялата важност, но това тук също е значимо и също е от държавна важност! Погледнете, Иван Францевич, каква картинка се заформя. Бежецкая изчезва в Лондон — това първо (той не забеляза, че беше възприел начина на изразяване на шефа си). Икономът й е англичанин, при това много подозрителен, ще ти тегли ножа, без да му мигне окото. Това второ. Белоокият, дето уби Ахтирцев, също говореше с акцент и също прилича на англичанин — това трето. И сега четвърто: лейди Естер, разбира се, е свръхблагородно същество, но също е англичанка, а пък наследството на Кокорин, както и да го въртим, отиде за нея! Съвсем очевидно е, че Бежецкая нарочно е подтиквала обожателите си да направят завещания в полза на англичанката!
— Момент, момент — направи гримаса Брилинг. — Накъде всъщност биете? Подозирате шпионаж?
— Ами това е очевидно! — плесна с ръце Ераст Петрович. — Английски интриги. Отлично знаете какви са сега отношенията ни с Англия. Не искам да кажа нещо лошо за лейди Естер, тя сигурно не подозира нищо, но нейното учреждение може да се използва за прикритие, като троянски кон, с помощта на който да се проникне в Русия!
— Да бе — иронично се ухили шефът. — На кралица Виктория и на господин Дизраели им са малко златото на Африка и диамантите на Индия, дай им и трийсетте хиляди декара на Петруша Кокорин и трите хиляди хектара на Николка Ахтирцев.
Тогава Фандорин извади главния си коз:
— Не тъкачницата, нито дори парите! Спомняте ли си описа на тяхното имущество? И аз не обърнах веднага внимание. А Кокорин покрай всичко останало е притежавал корабостроителен завод в Либава и този завод изпълнява военни поръчки, проверих.
— Че кога успяхте?
— Докато ви чаках. Изпратих запитване по телеграфа до военноморското министерство. Там също има нощен дежурен.
— Тъй-тъй, и какво друго?
— Ами това, че Ахтирцев освен хектарите, къщите и капиталите е наследил от леля си и петролни сонди в Баку. Вестниците пишат, че англичаните дават мило и драго да добарат каспийския петрол. И изведнъж, хоп — дарение. И всичко е най-законно! Хем тъй е замислено, че да няма празно: или заводът в Либава, или петролът, който и да загуби облога — едното пада в ръцете на англичаните! Не знам какво ще решите, Иван Францевич — разгорещи се Фандорин, — само че аз тая работа няма да я оставя така! Ще изпълня всички ваши задачи, а след работа ще оставам, ще ровя сам. И ще го разровя!
Шефът отново зарея поглед през прозореца и този път мълча дори по-дълго. Ераст Петрович направо превъртя от нерви, но прояви твърдост.
Най-сетне Брилинг въздъхна и заговори — бавно, със запъване, сякаш уточняваше мислите си в движение:
— Най-вероятно това са пълни глупости. Едгар По, Йожен Сю. Случайни съвпадения. Но за едно със сигурност сте прав — няма да се обръщаме към англичаните… И чрез нашата резидентура в лондонското посолство също не бива. Ако бъркате — а вие почти сигурно бъркате, — ще излезем пълни глупаци. Но дори да предположим, че сте прав, посолството пак не може да направи нищо — англичаните ще скрият Бежецкая или ще излъжат нещо… Пък и на нашите в посолството ръцете са им вързани — те са съвсем на светло… Добре! — Иван Францевич енергично размаха юмрук. — Разбира се, вие, Фандорин, щяхте да ми свършите повече работа тук, но както казва народът, насила хубост не става. Четох досието ви, знам, че владеете не само френски и немски, но и английски. Тъй да бъде, заминавайте за Лондон при тая ваша famme fatale54. Няма да ви инструктирам, вярвам във вашата интуиция. Давам ви един човек в посолството, казва се Пижов. Скромен деловодител, също като вас, но се занимава с други работи. В Министерството на външните работи се води губернски секретар55, но по наша линия има и по-високо звание. Господин с най-разнообразни таланти. Щом пристигнете — веднага при него. Много е оправен. Впрочем, сигурен съм, че пътуването ви е нахалост. Но в края на краищата заслужихте си право на грешка. Ще видите Европа, ще се поразходите на държавна сметка. Макар да ми се струва, че вече разполагате и със собствени средства? — шефът изгледа самотно захвърления на един стол пакет.