Смаян от всичко, което беше чул, Ераст Петрович се сепна:
— Виноват, това е снощната печалба. Девет хиляди и шестстотин рубли, преброих ги. Исках да ги предам в касата, но беше затворено.
— Я вървете по дяволите — махна Брилинг, сякаш пъдеше муха. — Вие наред ли сте? Какво ще запише според вас касиерът в приходната книга? Спечелени на карти от колежкия регистратор Фандорин?… Впрочем момент. Някак не иде да командироваме в странство някакво си колежко регистраторче. — Той седна зад бюрото, натопи перото в мастилницата и взе да пише, диктувайки си на глас:
— Такааа. „Спешна телеграма. До княз Михаил Александрович Корчаков, лично. Копие до генерал-адютант Лаврентий Аркадиевич Мизинов. Ваше превъзходителство, в интерес на известното Вам дело, а така също и като признание за изключителни заслуги, моля колежкият регистратор Ераст Петров Фандорин… предсрочно да бъде произведен…“ Хайде, като е, да е — направо титулярен. Не че е кой знае какво, ама все пак. „… в звание титулярен съветник. Моля също Фандорин временно да бъде зачислен на длъжност дипломатически куриер първа категория към Министерство на външните работи.“ Това е, за да не ви бавят по границите — поясни Брилинг. — Така. Дата, подпис. Впрочем, по пътя наистина ще разнесете дипломатическата поща — в Берлин, Виена и Париж. За конспирация, да не възникват излишни подозрения. Нещо против? — закачлива искра проблесна в очите на Иван Францевич.
— Съвсем не — смотолеви Ераст Петрович, който изпускаше нишката на събитията.
— А от Париж, вече инкогнито, ще се прехвърлите в Лондон. Как, казахте, че се казвал хотелът?
— „Уинтър Куин“, „Зимна кралица“.
Глава десета,
Привечер на 28 юни (16-и по руски стил) пред хотел „Уинтър Куин“ на Грей стрийт, спря луксозна наемна карета. Кочияшът с цилиндър и бели ръкавици скочи от капрата, свали стъпалото и с поклон отвори черната лакирана врата с надпис:
От вратата се показа първо луксозен ботуш от мека кожа, украсен със сребърни кабарчета, след което на тротоара пъргаво скочи цветущ млад джентълмен с буйни мустаци, които удивително не отиваха на младежката му физиономия, с тиролска шапка с перо на главата и с широк алпийски плащ. Младият човек се озърна, огледа тихата безинтересна уличка и хвърли неспокоен поглед на хотела. Беше доста невзрачна четириетажна сграда в джорджиански стил, повехтял от годините.
Джентълменът се поспря за миг и накрая произнесе на руски:
— Ех, да става, каквото ще става.
И след тая загадъчна фраза се изкачи по стълбите и влезе във фоайето.
Буквално секунда по-късно от отсрещния пъб изскочи човек с черно наметало и нахлупена до очите висока шапка с лакирана козирка и се заразхожда пред вратата на хотела.
Това удивително обстоятелство обаче убягна от вниманието на новопристигналия, който вече стоеше пред рецепцията и разглеждаше избелелия портрет на някаква средновековна дама с пищно жабо — вероятно самата „Зимна кралица“. Задрямалият на стола си портиер доста равнодушно поздрави чужденеца, но като видя, че онзи дава цял шилинг на момчето, донесло пътния му сак, го поздрави повторно и много по-любезно, при това наричайки го не просто sir, а your honour57.
Младият пътешественик попита има ли свободни стаи, поиска да го настанят в най-добрата, с топла вода и вестници сутрин и се записа в книгата за гости с името Еразмус фон Дорн от Хелзингфорс58. След тая процедура портиерът за няма нищо получи половин соверейн59 и взе да нарича чалнатия чужденец your lordship60
Междувременно „господин Фон Дорн“ бе изпаднал в дълбоки колебания. Трудно беше човек да си представи, че блестящата Амалия Казимировна ще отседне в тая треторазредна странноприемница. Нещо тук не беше както трябва.
В смущението си той дори попита превилия се от желание да му угоди портиер дали в Лондон няма друг хотел със същото име, а той му се закле, че не само няма, ами и никога не е имало, ако не се брои оня, стария „Уинтър Куин“, който бил на същото място, но изгорял до основи преди повече от сто години.
Нима всичко бе нахалост — и двайсетдневните обиколки из Европа, и залепените мустаци, и разкошната карета, наета на гара Уотърлу, вместо обичайния за Лондон кеб61, и, в крайна сметка, хвърленият на вятъра половин соверейн?
Поне ще си отработи бакшиша, приятелю, рече си наум Ераст Петрович (ще го наричаме така въпреки неговото инкогнито).