Пътешествието по Европа се оказа далеч не толкова приятно, колкото окриленият Фандорин предполагаше в началото. Територията, разположена отвъд граничния пункт Вержболово, го потисна — толкова поразително не приличаше на скромните родни простори. Ераст Петрович гледаше през прозореца на влака и все чакаше спретнатите градчета и селца да свършат и да започне някакъв нормален пейзаж, но колкото по се отдалечаваше влакът от руската граница, толкова къщичките ставаха по-бели, а градчетата — по-живописни. Фандорин помръкваше все повече и повече, но не си позволяваше да се вкисва. В края на краищата лъскавото невинаги е най-хубаво, повтаряше си той, но душата му все пак се стягаше.
После попривикна и вече му се струваше, че Москва не е много по-мръсна от Берлин, а Кремъл и златните кубета на църквите са нещо, което немците дори не са сънували. Друго обаче наистина го мъчеше: военният агент на руското посолство, на когото Фандорин предаде секретния пакет, му беше наредил да изчака тайната кореспонденция, която трябваше да се предаде във Виена. Изчакването продължи цяла седмица и на Ераст Петрович вече му беше дотегнало да кръстосва сенчестата Унтер ден Линден, омръзнало му бе да се радва на охранените лебеди в берлинските паркове.
Същото се повтори и във Виена, само че тук трябваше да чака пет дни пакета, предназначен за военния агент в Париж. Ераст Петрович нервничеше, представяйки си как „мис Олсен“, недочакала вест от своя Иполит, напуска хотела и той й губи следите завинаги. От нерви Фандорин се заседяваше в кафенетата, преяждаше с бадемови сладки и пиеше сода с литри.
В Париж обаче той взе инициативата в свои ръце: отби се до руското представителство за пет минути, връчи бумагите на полковника от посолството и най-безапелационно му заяви, че има специална задача и не може да се бави нито час. Като наказание за безплодно изгубеното време той дори не се разходи из Париж, само мина с файтона по съвсем новите, току-що прокарани от барон Осман62 булеварди и — право на Северната гара. После, на връщане, ако остане време, ще го разглежда.
Точно в десет без четвърт Ераст Петрович се инсталира във фоайето на „Зимната кралица“, скрит зад брой на „Таймс“ с пробита дупка за обзор. Отвън го чакаше предвидливо наетият кеб. Следвайки получените инструкции, портиерът демонстративно не поглеждаше към облечения не според сезона гостенин и дори се опитваше да му обърне гръб.
В десет и три минути камбанката издрънча, вратата се отвори и вътре влезе огромен на ръст мъж със сива ливрея. Той е! „Джон Карлович“! Фандорин залепи око на страницата с описанието на бала на уелския принц.
Портиерът крадешком хвърли поглед към толкова несвоевременно зачелия се мистър Фон Дорн и дори размърда гъстите си вежди, като да му го сочи, говедото, но обектът за щастие не забеляза тия мимики или пък реши, че е под достойнството му да се обръща.
Наемането на кеба се оказа много на място. Както стана ясно, икономът не се придвижваше пеш, а беше пристигнал с „егоистка“ — едноместна каляска, теглена от яко врано конче. И тъкмо навреме заваля — „Джон Карлович“ вдигна кожения гюрук и сега, дори да искаше, нямаше как да забележи, че го следят.
Кочияшът изобщо не се учуди на нареждането да кара подир човека със сивата ливрея, завъртя дългия камшик и планът навлезе в първата си фаза.
Мръкна се. Запалиха уличното осветление, но Ераст Петрович, който не познаваше Лондон, много бързо изгуби ориентация сред еднаквите каменни сгради на чуждия, заплашително безмълвен град. След известно време домовете се снишиха и поразредиха, в мрака взеха да се мяркат очертания на дървета, а след още петнайсетина минути се заредиха къщи с градини. Най-после „егоистката“ спря, един грамаден силует се отдели от нея и отвори желязната порта. Фандорин видя как каляската влиза зад оградата, след което портата отново се затвори.
62
През 1853–1896 г. под ръководството на Ж. Е. Осман, управител на департамент Сена, се благоустроява градската среда в Париж. — Б.р.