А рижият художник, без да подозира каква опасна насока вземат мислите на Дебелия Хю, заключи вратата подире си и наистина взе да се държи повече от подозрително. Първо на първо плътно дръпна пердетата. След това остави на масата покупките — хляб, сирене и бутилка портър64, измъкна от колана си револвер и го мушна под възглавницата. Разоръжаването на странния французин не спря дотук. От кончова на ботуша си измъкна деринджър — малко пищовче с един заряд, обикновено ги използват дамите и политическите убийци — и го сложи на масата до бутилката портър. Накрая извади от ръкава си тънък къс стилет65 и го забучи в хляба. Едва след всичко това запали свещта, свали тъмните си очила и уморено разтърка очи. Огледа прозореца — дали щорите не са се разтворили, — и смъкна перуката от главата и се оказа не друг, а самият Ераст Петрович Фандорин.
Трапезата приключи за пет минути — титулярният съветник и укриващ се убиец явно имаше по-важни занимания. Ераст Петрович бръсна трохите от масата, отри ръце в дългата си артистична блуза, отиде до оръфаното кресло в ъгъла, бръкна в тапицерията и извади малка синя чанта. Не го свърташе да продължи работата, която го занимаваше от сутринта и вече го беше довела до много важно откритие.
След трагичните събития от миналата нощ Ераст Петрович бе принуден да се отбие до хотела, за да си прибере поне парите и паспорта. Нека сега милият му приятел Иполит, мръсник, Юда, търси с мекеретата си „Еразмус фон Дорн“ из гари и пристанища. Кой го е грижа за беден френски художник, наврян в самата клоака на лондонските коптори? А колкото до оная една-единствена рискована експедиция до пощата — за нея си имаше твърде основателни причини.
Ама виж го ти Зуров, а! Ролята му в тая история не бе съвсем ясна, но във всеки случай не бе благовидна. Хитрец е негово сиятелство, голям хитрец. Храбрият хусар, откритата душа, а какъв номер му извъртя? Колко ловко му набута адреса, колко тънко бе пресметнал всичко! Спор няма, играч! Знаел е, че рибката ще клъвне, ще налапа стръвта заедно с кукичката. Не, негово сиятелство развиваше някакви алегории за пеперудката. И пеперудката хвръкна към огъня, на часа хвръкна. И насмалко да изгори. Ама тъй му се пада! Нима не беше ясно, че Бежецкая и Иполит имат някакъв общ интерес. Само един романтичен абдал като новоизлюпения титулярен съветник (впрочем, прередил при повишаването в звание много къде по-достойни люде) може да вземе на сериозно тия съдбовни страсти в кастилско изпълнение. Че и да накара Иван Францевич да му повярва. Какъв срам! Ха-ха! Красиви думи редеше граф Иполит Александрович: „Обичам я тая вещица, но се страхувам, че собственоръчно ще я удуша!“ Как ли се е присмивал на доверчивото хлапе?! Ювелирно го бе изработил, не по-зле от оня номер с дуела. Проста и безпогрешна сметка си е направил — заставаш на гюме пред хотел „Уинтър Куин“ и чакаш глупавата пеперудка Еразъм да кацне на свещта. Това тук не е Москва, няма нито Криминално управление, нито жандармерия, можеш да хванеш Ераст Фандорин с голи ръце. И ни чул, ни видял. Оня „Франц“, дето го спомена икономът — дали не е самият Зуров? Ах, мръсни конспиратори. Кой ли им е начело — Зуров или Бежецкая? Изглежда да е тя… Ераст Петрович се наежи, припомняйки си събитията от предната нощ и жалния вик, с който се строполи простреляната Амалия. Може пък да е само ранена, да не е мъртва? Но мразовитата тръпка в сърцето му подсказваше, че май е убита, мъртва е прекрасната царица и Фандорин ще влачи това тежко бреме до края на дните си.
Впрочем напълно е възможно тоя край да е съвсем близко. Зуров знае кой е убиецът, видя го. Вече със сигурност го преследват из целия Лондон, из цяла Англия. Но защо пък тогава Зуров го изпусна, остави го да избяга? Да се е уплашил от револвера в ръката му? Загадка…
Имаше обаче и по-сериозна загадка: съдържанието на чантата. Дълго време Фандорин не можеше да проумее какво означава тайнственият списък. Сверката показа, че бройката на писмата съвпада с бройката на вписванията, както съвпадаха и всички други данни. Бежецкая дописваше само датата на получаването.
Вписванията бяха всичко четирийсет и пет. Най-ранното бе датирано с първи юни, последните три бяха записани пред очите на Ераст Петрович. Поредните номера във всяко писмо бяха различни: най-малкият беше №47F (Кралство Белгия, директор на департамент, получено на 15 юни), най-големият — №2347F (Италия, драгунски лейтенант, пристигнало на 9 юни). Страните, от които идваха писмата, бяха девет. Най-много бяха от Англия и Франция. От Русия — само едно (№994F, действителен статски съветник66, пристигнало на 26 юни), на плика има клеймо от Петербург с дата 7 юни. Уф, да не объркаме календарите: 7 юни по европейски ще рече 19-и. Тоест, стигнало е за една седмица. Споменаваха се предимно високи чинове и длъжности — генерали, старши офицери, един адмирал, един сенатор, дори един португалски министър, но се срещаха и дребни риби като лейтенант от Италия, съдебен следовател от Франция и капитан от граничната стража на Австро-Унгария.