Какво е това, потръпва ужасен Ераст Петрович, разсънвайки се напълно. Чува воя на вятъра, шума на дъжда, утробния екот на гръмотевиците. Какви са тия капки? Нищо свръхестествено, просто капе от тавана. Успокой се, глупаво сърце, умири се.
Но в този миг зад вратата тихо, но ясно се донася:
— Защо? За какво?
И пак:
— Защо? За какво?
Това е гузната съвест, казва си Фандорин. Гузната съвест ме кара да халюцинирам. Но трезвата рационална мисъл не го освобождава от гнусния лепкав страх, който избива от всички пори по тялото му.
Тишина. Светкавица окъпва за миг в светлина голите сиви стени и пак става тъмно.
А след около минута на прозореца леко се тропа. Чук-чук. И пак: чук-чук.
Спокойно! Това е вятърът. Дървото. Клоните тропат по стъклото. Съвсем обикновен шум.
Чук-чук. Чук-чук-чук.
Дърво? Какво дърво? Фандорин рязко сяда в леглото. Там, зад прозореца, няма никакви дървета! Там е празният двор. Господи, какво е това?
Жълтата цепнатина на прозореца угасна, посивя — изглежда, луната се бе скрила в облаците, а в следващия миг там се разлюля нещо тъмно, страшно, непознато.
Каквото ще да става, само да не лежа така и да усещам как ми настръхва косата. Само да не полудея.
Ераст Петрович стана и затътри непослушните си крака към прозореца, без да отлепя поглед от страшното тъмно петно. В момента, когато той дръпна пердето, светкавица озари небето и Фандорин видя оттатък стъклото, право пред очите си, мъртвешко бяло лице с тъмни ями вместо очи. Една ръка, обляна с неземна светлина, бавно плъзна разперени пръсти по стъклото и Ераст Петрович реагира по най-глупавия, детски начин: хлъцна, люшна се назад, хвърли се по очи на кревата и захлупи главата си с ръце.
Събуди се! Час по-скоро се събуди! Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство…
Потропването по стъклото спря. Той откъсна глава от възглавницата, плахо се обърна към прозореца, но не видя нищо ужасяващо — само нощта, дъжда, честите отблясъци на светкавиците. Халюцинация. Определено халюцинация.
За щастие Ераст Петрович си припомни наставленията на индийския брахман Чандра Джонсън, от когото се учеше правилно да диша и правилно да живее. В мъдрата книга се казваше:
Правилното дишане е основа на правилния живот. То ще те подкрепи в трудните моменти от битието, в него ще откриеш своето спасение, успокоение и просветление. Вдишвайки жизнената сила прана68, не бързай да я издишаш, задръж я в дробовете си. Колкото по-дълбоко и равномерно е твоето дишане, толкова повече жизнена сила има в теб. Просветление постига оня, който, вдъхнал прана вечер, не я издишва до утринната зора.
Ераст Петрович все още бе далеч от просветлението, но благодарение на упражненията, които правеше всяка сутрин, вече умееше да задържа дишането си за сто секунди. И сега прибягна до това изпитано средство. Изпълни гърдите си с въздух и се отпусна, „превърна се в дърво, в камък, в трева“. Помогна — сърцето му постепенно се успокои, ужасът отстъпи. Преброил до сто, Фандорин с шум изпусна въздуха, успокоен от победата на духа над суеверието.
И в тоя момент чу звук, от който зъбите му се разтракаха неудържимо. Някой драскаше на вратата.
— Пусни ме — шепнеше гласът. — Погледни ме. Студено ми е. Пусни ме да вляза…
Не, това е вече прекалено, с последните остатъци от мъжество се възмути Фандорин. Сега ще отворя вратата и ще се събудя. Или… Или ще видя, че това не е сън.
С два скока стигна до вратата, изтегли резето и я дръпна към себе си. И с това поривът му се изчерпа.
На прага стоеше Амалия. Както тогава, с белия дантелен пеньоар, само че сега косата й беше сплъстена от дъжда, а по гърдите се разтичаше кърваво петно. Най-страшно от всичко обаче беше лицето й, грейнало с неземна светлина и тия неподвижни, угаснали очи. Бялата, искряща ръка се протегна към лицето на Ераст Петрович и докосна страната му — съвсем като миналата вечер, само че сега пръстите лъхаха такъв леден студ, че клетият полудяващ Фандорин залитна назад.
— Къде е чантата? — със съскащ шепот попита призракът. — Къде е чантата ми? Продадох душата си зарад нея.
— Няма да я дам! — отрониха пресъхналите устни на Ераст Петрович. Със сетни сили отстъпи назад към креслото, в чиито недра се спотайваше похитената чанта, строполи се в него и за по-сигурно даже обхвана седалката с двете си ръце.
Привидението пристъпи до масата. Драсна клечка, запали свещ и изведнъж звънко се провикна:
— Your turn now! He’s all yours!69
68
Букв. „дихание“, одушевеност, одухотвореност. В йогата един от начините за пречистване е пранаяма — задържане на дишането с цел висше умствено съсредоточаване — Б.пр.