Силни ръце подхванаха пленника и го качиха на седалката. Отляво се намести тежкият Морбид, отдясно лекият Франц, изплющя камшик и Ераст Петрович се килна назад.
— Накъде? — попита икономът.
— Казаха на шести пристан. Там е по-дълбоко, а и течението е по-силно. Какво ще кажеш?
— Все ми е едно. Нека да е на шести.
И тъй, по-нататъшната съдба на Ераст Петрович изглеждаше достатъчно ясна. Сега ще го откарат на някакъв забутан кей, ще му вържат камък и ще го пуснат на дъното на Темза, да гние сред ръждивите котвени вериги и строшени шишета. И титулярният съветник Фандорин ще изчезне безследно, понеже ще излезе, че след военния агент в Париж никой повече не го е виждал. Иван Францевич ще разбере, че възпитаникът му е стъпил някъде накриво, но така и няма да научи къде и защо. И през ум няма да им мине там, в Москва и в Питер, че в тайната им служба се е завъдила подла гад. Ех, да можеше да го изобличим.
Пък може и да го изобличим.
Дори вързан и набутан в тесния прашен чувал, Ераст Петрович се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото преди двайсет минути, когато фосфоресциращият призрак се блещеше през стъклото и ужасът сковаваше разсъдъка му.
Работата е там, че пленникът още имаше някакъв шанс за спасение. Франц беше повратлив, ама не се сети да опипа десния ръкав. Там беше напъхан стилетът и в него е цялата надежда сега. Само да се извърти така, че да докопа с пръсти дръжката… Ох, никак не е лесно, когато ръката ти е вързана за бедрото. Колко ли е пътят до тоя шести пристан? Ще има ли време?
— Стой мирен. — Морбид ръгна с лакът в хълбока гърчещия се (вероятно от ужас) пленник.
— Така е, приятел, върти го, сучи го, все тая — философски отбеляза Франц.
Човекът в чувала се повъртя още близо минута, после кратко и глухо изпъшка и миряса, очевидно примирил се със съдбата си (дяволският стилет, излизайки от ножницата, болезнено му сряза китката).
— Стигнахме — обяви Джон и се надигна да се огледа. — Няма никой.
— Че кой искаш да има в тоя дъжд, посред нощ? — сви рамене Франц. — Хайде, размърдай се. Че ни чака и обратният път.
— Хващай го за краката.
Подхванаха денка за въжетата и го понесоха към дъсчения пристан, увиснал над тъмните води.
Ераст Петрович чу скърцането на дъските под краката им, чу как се плиска реката. Избавлението бе близо. В мига, когато водите на Темза те скрият, прерязваш с ножа въжетата, срязваш зеблото и безшумно изплуваш под кея. Изчакваш ги да си тръгнат, и край — жив, спасен, свободен. И толкова леко и гладко изглеждаше всичко, че един вътрешен глас изведнъж прошепна: не, Ераст, в живота не е така, в живота непременно става някоя поразия, която разваля и най-добрия план.
Уви, тоя вътрешен глас се оказа зла прокоба. И поразията не закъсня, при това не дойде откъм кошмарния мистър Морбид, ами по инициатива на добряка Франц.
— Чакай, Джон — обади се той, когато спряха на края на пристана и пуснаха товара си долу. — Не върви да хвърляме във водата жив човек, все едно е някое псе. Ти би ли искал да си на негово място?
— Не — отвърна Джон.
— Ами да — зарадва се Франц. — И аз тъй викам. Да се удавиш в тая гадна смрадлива вода — брррррр! Не го пожелавам на никого. Дай да постъпим честно и почтено: тегли му първо ножа да не се мъчи. Храс — и готова работата, а?
От толкова човеколюбие на Ераст Петрович чак му призля, но прекрасният, милият мистър Морбид измърмори:
— От къде на къде ще си цапам ножа. Пък и ще се оплескаме с кръв. Малко ли зор видяхме с това пале. Тъй и тъй ще мре, какво си се затюхкал. Пък като си толкоз милозлив, удуши го с въжето, докато ида да намеря някаква тежест.
Тежките му крачки заглъхнаха в далечината и Фандорин остана насаме с човечния Франц.
— Не трябваше да връзвам и чувала — замислено произнесе оня. — Цялото въже отиде.
Ераст Петрович одобрително измуча нещо — един вид, не се притеснявай, какво толкоз.
— Ох, горкият — въздъхна Франц. — Как стене само, направо ми къса сърцето. Добре, момче, чакай малко. Ей сегичка чичо ти Франц ще си свали каиша…
Дочуха се приближаващи крачки.
— Намерих парче релса. Екстра ще свърши работа — избоботи гласът на иконома. — Промуши я под въжето. Ще мине поне месец, докато изплува.
— Чакай мъничко, само да направя клупа.
— Я се разкарай с тия глезотии! Няма време, скоро ще се съмне!
— Извинявай, мой човек, — жалостиво рече Франц. — Тъй ти било писано. Das hast du dir selbst zu verdanken70.
Отново вдигнаха Ераст Петрович и го разлюляха.
— Azazel! — със строг, тържествен глас извика Франц и в следващата секунда овързаното тяло се пльосна в мръсната вода.