Фандорин хлъцна, но вече не от студ, а от страх и извика:
— Искариот! Да продадеш Отечеството за трийсет сребърника! — и пак отстъпи от зловещите цеви.
— Както се изрази великият Державин, „за смъртните — непостоянство“. Но вие ме обиждате, драги. Не съм се поблазнил за трийсет сикли71, а за много по-сериозна сума, най-стриктно превеждана в швейцарска банка — да имаш за стари години. Ами вие накъде сте се засилили, глупчо глупави? Знаете ли с кого си имате работа? Сила е това, сила, пирамида Хеопсова! Не можеш я проби с глава.
Междувременно Ераст Петрович отстъпи чак до брега и се принуди да спре, когато усети, че краката му опряха в нисичкия бордюр. Очевидно Пижов целеше тъкмо това.
— Ех, че хубаво стана, браво — изви той, спирайки на десетина крачки от жертвата си. — Че то бива ли да карате стария човек после да ви влачи чак до водата, пък не сте и лекичък. И няма да се притеснявате, драги, Пижов си знае работата. Пат — и готово, вместо лице красно — пихтия прекрасна. И да ви намерят, няма как да ви разпознаят. А душицата ви право в рая ще литне. Щото още не е сварила да натрупа греховце душата млада…
С тия думи той вдигна оръжието, присви лявото си око и сладко се усмихна. Не бързаше да стреля, явно се наслаждаваше на мига. Фандорин хвърли отчаян поглед към пустия бряг, облян от дрезгавата светлина на изгрева. Няма жива душа. Това беше краят. Впрочем нещо май шавна край склада, но не остана време да види — изтрещя ужасно силен, по-мощен от най-страшната гръмотевица изстрел, Ераст Петрович залитна назад и с кански писък се сгромоляса в реката, от която преди малко се бе измъкнал с такива усилия.
Глава дванадесета,
Простреляният обаче не загуби съзнание, пък и кой знае защо, не усещаше никаква болка. Ераст Петрович не можеше да разбере нищо. Той заблъска с ръце из водата. Какво става? Жив ли е или убит? Ако е убит, защо е толкова мокро?
Над каменния ръб на брега се подаде главата на Зуров. Фандорин изобщо не се учуди: първо, в момента едва ли имаше нещо, способно наистина да го учуди, и второ, на оня свят (ако беше там, естествено) можеше да се случва какво ли не.
— Еразъм! Жив ли си? Да не те улучих? — крещеше, та се късаше Зуровата глава. — Дай ръка!
Ераст Петрович извади дясната си ръка от водата и едно мощно дърпане го измъкна на земната твърд. Първото, което видя, докато се изправяше, бе малка фигурка, паднала по очи, изпънатата й ръка стискаше тежък пистолет. Сред тънките прошарени косми на тила чернееше дупка, тъмна локва се разтичаше отдолу.
— Ранен ли си? — угрижено попита Зуров, докато въртеше и опипваше измокрения Ераст Петрович. — Не проумявам как можа да стане. Направо revolution dans la balistique72. Не, просто не е възможно.
— Зуров, това вие ли сте? — изхриптя Фандорин, проумял най-сетне, че все още се намира на тоя, а не на оня свят.
— Не „вие“, а „ти“. Нали пихме брудершафт, забрави ли?
— Но за-защо? — Ераст Петрович отново го втресе. — Искате непременно да ме убиете лично ли? Тоя ваш Азазел премия ли ви е обещал за мен? Хайде де, стреляйте, стреляйте, проклет да сте! До гуша ми дойде от вас, мразя ви! Повече от мляко с грис ви мразя!
Не е ясно откъде изскочи млякото с грис — сигурно от отдавна забравеното детство. Ераст Петрович искаше да раздере ризата на гърдите си — един вид, стреляй, гад! — но Зуров без церемонии го разтърси за раменете.
— Стига си бълнувал, Фандорин. Какъв Азазел? Какъв грис? Чакай, ей сега ще дойдеш на себе си — и тутакси обърса на изтормозения Ераст Петрович два звънки шамара. — Аз съм, Иполит Зуров. Нищо чудно, че ти се е скапал мозъкът след всички тия поразии. Подпри се на мен — той прегърна младия мъж през раменете. — Ела да те откарам до хотела. Отзад съм си вързал кончето, а пък тоя тук (той срита неподвижното тяло на Пижов) има кабриолетче. Ще стигнем бързо. Да се стоплиш, да удариш един грог и да ми обясниш какъв е тоя цирк, дето се разиграва тук.
Фандорин блъсна графа, колкото му държеше силата:
— Не, ти ще ми обясниш! Откъде се (хлъц!) взе тук? Защо си ме следил? И ти ли си с тях?
Зуров, смутен, засука черен мустак.
— Не става така с две думи.
— Няма страшно, аз (хлъц!) имам време. Не мърдам оттук!
— Добре, чуй тогава.
Ето какво разказа Иполит.
— Да не си мислиш, че току-тъй ти дадох адреса на Амалия? Не, братко Фандорин, това си е цяла психология. Харесах те, страшно те харесах. Има нещо у теб… Не знам как да го кажа, сякаш си белязан. Аз такива като теб ги надушвам. Все едно виждам ореол над главата на човека, едно такова леко сияние. Особени хора са тия с ореола, съдбата ги пази тях, спасява ги от всякаква опасност. А за какво ги пази — самите те не знаят. Опазил те Бог да се дуелираш с такъв — свършен си. Или на карти да седнеш срещу него, ще прахосаш всичко, каквито и шмекерии да въртиш. Аз твоя ореол го видях, когато ме обра на stross, а после ме накара да теглим жребий за самоубийство. Такива като теб рядко се срещат. В нашия отряд, когато прекосявахме Туркестански Каракум, имаше един поручик, Улич се казваше. Във всякакъв пъкъл се навираше и все му се разминаваше. А той само се хили и продължава. Ако щеш, вярвай, при Хива73 с очите си видях как гвардейците на хана дадоха залп по него. Драскотина нямаше! А после веднъж пийна прокиснал кумис — и край, заровихме Улич в пясъците. Ха кажи ми сега защо го опази Господ в боевете? Загадка! Та такива ми ти работи, Еразъм, ти също си от тия, можеш да ми повярваш. И те заобичах, заобичах те в оня миг, когато видях как без никакво колебание опря револвера в главата си и натисна спусъка. Само че любовта, братко Фандорин, е тънка материя. Ония, дето стоят по-ниско от мен, не мога да ги обичам, а на тия, дето са над мен, завиждам до смърт. И на теб ти завидях. Изревнувах те от твоя ореол, от нечувания ти късмет. Бре я се виж, човече, ти и днес излезе сух от водата. Ха-ха-ха, мокър излезе, естествено, ама жив, хем без драскотина. А като те погледне човек — хлапе, пале, нищо и половина.
71
Древноеврейска сребърна монета (т.е. сребърник) с изображение на Йерусалим и жезъла на Арон — Б.пр.