До този момент Ераст Петрович слушаше с интерес и се поизчервяваше от удоволствие, дори по едното време беше престанал и да трепери, но като чу „пале“, се намръщи и на два пъти ядосано хлъцна.
— Не ми се сърди де, най-приятелски говоря — тупна го Зуров по рамото. — Общо взето, рекох си тогава: тоя съдбата ми го изпраща. Амалия със сигурност ще клъвне на такъв. Само да го загледа по-внимателно, и ще клъвне. И край, отървавам се от туй изкушение сатанинско веднъж завинаги. Ще ме остави на мира, проклетницата, ще спре да ме дърпа като мечка на синджир. Нека изтезава тоя малчуган с египетските си мъчения. Затова ти дадох нишката, знаех, че няма да отстъпиш от своето… Ей, я наметни пелерината и на да пийнеш една глътка. Изхълца си здравето.
Докато Фандорин, тракайки със зъби, изсмукваше от голямото плоско шише остатъците ямайски ром, Иполит наметна на раменете му контешкия си черен плащ с ален атлазен хастар, а после с крак изтика трупа на Пижов до ръба на алеята, преметна го през парапета и го бутна във водата. Глух плисък — и грешният губернски секретар остави на земята след себе си само една тъмна локвичка по каменните плочи.
— Приеми, Господи, душата на твоя раб не-го-знам-как-го-казваха — благочестиво изрече Зуров.
— Пи-Пижов — отново хлъцна Ераст Петрович. Зъбите му вече не тракаха благодарение на рома. — Порфирий Мартинович Пижов.
— Все тая, няма да го запомня — безгрижно мръдна рамо Иполит. — Да върви по дяволите. Явно калпаво човече е бил. Той искаше да те убие, Еразъм. А аз, между нас казано, ти спасих живота, ти това разбираш ли го?
— Разбрах го, разбрах го. Разказвай, давай нататък.
— Разказвам. Като ти дадох адреса на Амалия, от следващия ден така се потиснах — да не дава Господ. Хем и пих, и по бардаци обикалях, и петдесетина хиляди проиграх на карти — нищо не помага. Сън не ме хваща, не мога да ям. Добре поне, че можех да пия. А пред очите ми само вие с Амалия — как се целувате и как ми се присмивате. Не, по-зле, дори не се и сещате за мен. Десет дена се бъхтих и усетих, че ще откача. Жан помниш ли го, лакея ми? В болницата е. Дойде да ме озаптява, та му размазах носа и му строших две ребра. Срамна работа, ти казвам, братко Фандорин. Като болен бях. На единайсетия ден превъртях. Рекох си, край: убивам ги и двамата, пък след това ще се гръмна. По-зле от сега няма да стане. Как съм пътувал през Европа — убий ме, не помня. Пих из целия път като каракумска камила. Докато минавахме през Германия, изхвърлих някакви двама прусаци от вагона. Впрочем, нямам спомени. Може и да ми се е сторило. Свестих се чак в Лондон. Първата ми работа беше да намеря хотела. Ни ти си там, ни тя. Хотелът — последна дупка, Амалия на такова място през живота си няма да отседне. Портиерът, каналията му, на френски дума не обелва, аз пък на английски знам само „ботъл ъф уиски“ и „мув йор ас“74, дето ме беше научил един мичман. Ще рече: донеси ми бутилка от силното, хем по-живо. Питам го тоя английски мухльо, портиера, за мис Олсен, а той нещо бръщолеви по тяхному, върти си главата и сочи с пръст някъде зад гърба си. Демек, напуснала е, а къде е — не се знае. Опитах да го подхвана откъм теб: „Фандорин, викам, Фандорин, мув йор ас“. Той направо се облещи, да ме прощаваш. Изглежда, на английски името ти значи нещо неприлично. С две думи, не се разбрахме с този боклук. Нямаше къде да мърдам, настаних се във въшкарника му, зачаках. Дните минават така: сутрин слизам при портиера, питам: „Фандорин?“. Той се кланя, вика: „Монинг, сър.“75 Демек — не е пристигнал. Отивам отсреща в кръчмата, там си направих наблюдателния пункт. Страшна скука, спихнати мутри наоколо, добре че са моите „ботъл ъф уиски“ и „мув йор ас“, та се оправям. Кръчмарят отначало се блещеше, като ме види, после посвикна, посреща ме като роднина. Тъй де, аз му раздвижих търговията, хората идват да гледат как го къркам с водни чаши туй тяхното питие. Ама не смеят да дойдат до мен, отдалеч наблюдават. Научих нови думи: „джин“ ще рече хвойнова ракия, „рам“ викат на рома, „бренди“ — коняче някакво калпаво. Абе казвам ти, щях да си седя в наблюдателния пункт, докато почна да виждам бели мишки, ама всемилостив е Аллах, на четвъртия ден ти се появи. Пристигаш като някакво конте, с карета, мустаци пуснал. Между другото, не трябваше да ги бръснеш, по-напет изглеждаш с тях. Брей, викам си, нашето петле как е навирило стърчишката. Сега ще видиш ти вместо „мис Олсен“ пържен вятър на скара. Ама с теб тоя мърльо от хотела друга песен подкара, не като с мен, така че реших да се спотая и да изчакам, докато ми посочиш следата, пък после — каквото дойде. Дебнех те из улиците като някое фанте от участъка, пфу! Съвсем взех да откачам. Видях те как се спазари с кочияша, взех мерки: дръпнах едно конче от конюшнята, увих му копитата с хотелските пешкири, да не тропа. Чеченците правят така, когато се стягат за нападение. В смисъл — не с пешкири от хотел, ами с някакви парцали, нали разбираш?