Ераст Петрович си спомни по-миналата нощ. Толкова се страхуваше да не изтърве Морбид, че и през ум не му мина да се огледа, пък то проследяването било двойно.
— Като те видях на нейния прозорец, все едно че вулкан ми изригна вътре — продължи с разказа си Иполит. — Ухапах се по ръката до кръв. На, да видиш — той бутна под носа на Фандорин хубавата си яка ръка и наистина, между палеца и показалеца личеше идеален полумесец от зъби. — Дотук беше, рекох си, сега ще си идат три души наведнъж — една на небесата (за теб си мислех), а другите две — право в пъкъла… Ти нещо се забави на прозореца, после събра нахалство, тръгна да влизаш. Последна надежда ми остана: може пък да те изгони. Тя не обича такива атаки, предпочита да командва. Чакам, мартинките ми треперят. Изведнъж светлината угасна, изстрел, вик! Леле, викам си, тоя лудия Еразъм я застреля. Ето докъде се докара с игричките си! В тоя момент, братко Фандорин, изведнъж такава мъка ме налегна, сякаш съм останал сам в целия свят и няма за какво повече да живея… Хем знаех, че ще свърши зле, дори се канех аз да я убия, ама на… Ти нали ме видя, докато бягаше? Бях се вкочанил като парализиран, нямах сили да ти се обадя. Бях все едно в мъгла… А после започнаха едни чудесии и колкото по-нататък, толкова по-големи чудесии. Преди всичко стана ясно, че Амалия е жива. Изглежда, не си улучил в тъмното. Така крещеше и ругаеше слугите, че чак стените трепереха. Заповяда им нещо на английски — лакеите се разтърчаха, засуетиха се, наизлязоха из градината. Пък аз се шмугнах в храстите и си трая. В главата ми — пълна каша. Чувствах се все едно са ме подминали при раздаването. Всички залагат, само аз седя като кибик. А, не, викам си, не сте познали, Зуров никога не е оставал сред баламите. Имат там в градината една закована будка — колкото две кучешки колибки. Изкъртих една дъска, зачаках в засада — да не ми е за пръв път! Водя наблюдение, очите на четири, ушите на осем. Какво да ти разправям — сатир дебне Психея. А вътре стават едни работи — майко мила! Все едно гледаш щаба на корпуса преди августейша инспекция. Слугите само прелитат навътре-навън. Амалия крещи, пощаджии разнасят телеграми… Брей, викам си, какви ги е надробил тоз моят Еразъм? Пък даваше вид на благовъзпитан младеж. Какво си й направил, кажи! Да не си открил лилия на рамото й? Ама тя няма лилии, нито на рамото, нито другаде. Кажи де, не ме мъчи.
Ераст Петрович само нетърпеливо го подкани с ръка — давай, продължавай, сега няма време за глупости.
— С една дума, разбърка мравуняка, да знаеш. Тоя твоят — покойният (Зуров кимна към реката, където намери вечния си приют Порфирий Мартинович) — два пъти идва. Вторият път беше на свечеряване.
— Ама ти да не си седял там цял ден? — изумя Фандорин. — Без ядене, без пиене?
— Аз без ядене издържам дълго, стига да има какво да се пийне. А имаше — Зуров потупа плоското шише. — Естествено, наложи се да въведа ограничения. По две глътки на час. Тежко беше, ама при обсадата на Махрам и по-тежки неща изтърпях, някой друг път ще ти разказвам. За да се разтъпча, на два пъти излизах да нагледам кончето. Бях го вързал в съседната градина за оградата. Набера му тревичка, поприказвам си с него да не скучае — и обратно в будката. Да бяхме в Русия — сто пъти да са откраднали коня, ама местните са едни заспали… Не им стига акълът. Пък щом се стъмни, добра работа ми свърши добичето. Покойникът като дойде втория път (Зуров пак кимна към реката), твоите неприятели се застягаха. Да ти опиша картината. Най-отпред Амалия с каретата — същински Наполеон, с двама юначаги на капрата. След нея кабриолетчето на покойния. Отзад двама лакеи с каляска. А отстрани в нощния мрак препускам аз като Денис Давидов76, само пешкири се бялкат в тъмното — Иполит се изсмя, хвърли поглед към червената линия на изгрева, опънала се покрай реката. — Пристигнахме в някакво ужасно затънтено място, направо Лиговка77: някакви скапани къщички, складове, мръсотия. Покойният се качи при Амалия в каретата — военен съвет да правят. Аз вързах коня при една къща встрани, следя какво ще става. Покойният влезе в една къща с някаква табела на входа, остана вътре половин час. Сега пък климатът взе да се разваля. Из небето канонада, дъжд плющи. Измокрих се, ама чакам — взе да ми става интересно. Пак се появи покойният, шмугна се в каретата при Амалия. Пак свикват консилиум, един вид. А на мен вече взе да ми тече във врата, пък и шишето се поизпразни. Тъкмо рекох да им сервирам едно явление Христово, да разгоня тая шайка и да поискам от Амалия обяснения, обаче изведнъж като се отвори вратата на каретата — такова нещо видях, да не дава Господ втори път.
76
Денис Давидов — Герой от войната през 1812 г. срещу Наполеон, организатор на партизански отряди — Б.пр.
77
Лиговка — Квартал на Петербург, по онова време бедняшко предградие, свърталище на криминални елементи — Б.пр.