— Но и аз мога да направя същото! — възбудено подскача Ераст Петрович.
Патриотът на пощенската кауза отвръща строго:
— Не е изключено при вас в Русия това да е допустимо, обаче не и в Европа. Но дори да предположим, че успеете да подкупите някой французин, при прекачването в Берлин няма да сполучите — пощенските и железопътните служители в Германия са прочути със своята честност.
— Нима всичко е загубено? — възкликва на руски отчаялият се напълно Фандорин.
— Не ви разбрах, моля?
— Значи, смятате, че съм изгубил облога? — унило пита „князът“ отново на английски.
— А в колко часа е изпратено писмото? Впрочем няма значение. Дори направо оттук да хукнете към гарата, вече ще е късно.
Думите на англичанина имат вълшебно въздействие върху руския аристократ.
— В колко часа ли? Ами естествено! Днес още е юни! Морбид ще вземе писмата чак в десет вечерта! Докато ги препише… Ами докато ги шифрова? Надали ги изпраща така, с открит текст? Задължително ще ги шифрова, как иначе! А това значи, че пратката ще замине чак утре! И ще пристигне не на шести, ами на седми! На двайсет и пети по нашенски! Имам ден преднина!
— Нищо не разбирам, prince — разперва ръце директорът, но Фандорин вече не е в кабинета, вратата току-що е хлопнала зад гърба му.
Настига го вик:
— Your Highness, бастунът ви!… Ах, тия руски boyars.
И ето накрая вечерта на този изпълнен с трудности, забулен сякаш в мъгла, но много важен ден. Водите на Ламанша. Последният юнски залез безчинства над морето. Фериботът „Херцог Глостър“ е поел курс към Дюнкерк. Най-отпред на носа стои Фандорин, предрешен като истински британец — с кепе, кариран костюм и шотландска наметка. Той гледа само напред, към френския бряг, който наближава болезнено бавно. Ераст Петрович нито веднъж не се обръща към варовитите скали на Дувър.
Устните му повтарят:
— Само дано тя го прати утре. Дано изчака…
Глава тринадесета,
Сочното лятно слънце бе нашарило с позлатени квадрати пода на оперативния салон в централната поща на Санкт Петербург. Привечер един от квадратите, източил се в дълъг правоъгълник, се добра до гишето „Кореспонденция до поискване“ и моментално го затопли. Стана задушно и сънливо, приспивно зажужа някаква муха и служителят на гишето взе да клюма — тъкмо и потокът от посетители бе започнал да намалява полека. След още половин час главната врата на пощата ще се затвори, после остава само да се предаде отчетната книга и хайде към къщи. Служителят (впрочем, нека го наречем по име — Кондратий Кондратиевич Штукин, за седемнайсет години служебен стаж в пощенското ведомство извървял славен път от обикновен раздавач до класен чин) подаде колетче от Ревел79 на възрастна чухонка със смешното фамилно име Първу и надникна да види дали англичанинът още чака в салона.
Англичанинът си седеше на мястото, никъде не беше мръднал. Упорита нация, брей! Беше се появил още от сутринта, щом пощата отвори врати, и както седна до стената с вестник в ръка, така си и остана на едно място през целия ден, без да пие, без да яде, дори, пардон, без да отскочи по нужда. Като побит. Изглежда, някой му е определил среща тук и е забравил да дойде, при нас такива работи стават колкото ти душа желае, а британецът отде да знае. Те са народ точен, дисциплиниран. Цял ден, щом някой застанеше пред гишето, англичанинът сякаш се изправяше на нокти, дори тъмните му очила се плъзваха към върха на носа, особено ако новодошлият мязаше на чужденец. Ама тоя, дето трябваше да се появи, никакъв не се мяркаше. Да беше вместо англичанина някой нашенец, отдавна щеше да почне да се възмущава, да вдига врява, да се оплаква на всички наоколо, а тоя се е заровил в своя „Таймс“ и си седи.
Пък може и да няма къде да иде човекът. Направо от гарата идва — ей го, така си е с пътния кариран костюм, с чантата, чакал е да го посрещнат, ама не! Какво му остава? Когато Кондратий Кондратиевич се върна от обед, чак му домъчня за сина на Албион, та прати разсилния Трифон да го пита дали не ще нещо, ама карираният само ядосано врътна глава и мушна на Трифон двайсет копейки: сиреч, остави ме на мира. Ами твоя си работа тогава.
През прозорчето надникна някакъв чичка с вид на кочияш, показа изпомачкан паспорт:
— Я виж, мой човек, за Круг, Никола Митрофанич има ли нещо?
— Откъде го чакаш? — строго запита Кондратий Кондратиевич и разлисти паспорта.
Отговорът бе неочакван.
— От Англия, от Лондон град.