Вратата отвори самият Иван Францевич. Още не беше сколасал да се преоблече, беше свалил само редингота, но под високата колосана яка проблясваше дъгоцветният емайл на чисто нов Владимирски кръст.
— Аз съм, шефе! — радостно провъзгласи наслаждаващият се на ефекта Фандорин.
Ефектът действително надмина всички очаквания.
Иван Францевич буквално се вцепени и само размаха ръце, сякаш искаше да каже: „Свети Боже! Махни се, Сатана!“
Ераст Петрович се засмя:
— Май не ме очаквахте?
— Фандорин! Откъде се взехте? Вече не вярвах да ви видя между живите!
— Защо чак така? — с известно кокетство запита пътешественикът.
— Ама как… Изчезнахте безследно. За последен път са ви видели в Париж на двайсет и шести. Не сте пристигали в Лондон. Отправих запитване до Пижов — отговарят ми, че и той е изчезнал безследно, търсят го с полиция!
— Изпратил съм от Лондон подробно писмо до московското Криминално управление. Там пише и за Пижов, и за всичко останало. Би трябвало да пристигне днес или утре. Не знаех, че сте в Петербург.
Шефът се смръщи загрижено:
— Ама вие не приличате на себе си. Да не сте болен?
— Честно казано, съм страшно гладен. Цял ден дебнах в пощата, троха не съм турил в устата.
— Дебнали сте в пощата? Чакайте, недейте да разправяте. Ще направим така. Първо по един чай със сладки. Моят Семьон, мерзавецът, се е запил трети ден, така че аз си домакинствам. Храня се предимно с бонбони и сладкиши от Филипов. Обичате ли сладко?
— Много — разпалено потвърди Ераст Петрович.
— И аз така. Сирашките години се обаждат. Нали не възразявате да седнем в кухнята, по ергенски?
Докато вървяха по коридора, Фандорин успя да забележи, че жилището на Брилинг, макар и не много просторно, е обзаведено много практично и акуратно, с всичко необходимо и нищо излишно. Особено впечатление му направи някакво лакирано сандъче с две черни метални фунии, закачено на стената.
— Това е едно истинско чудо на съвременната наука — поясни Иван Францевич. — Нарича се „апарат на Бел“. Току-що ни го изпрати нашият агент от Америка. Там имат един гениален изобретател, мистър Бел, благодарение на когото сега може да се води разговор от значително разстояние, чак до няколко километра. Звукът се предава по жици, подобни на телеграфните. Това е опитен образец, още не са започнали производство. В цяла Европа има само две линии: едната е прокарана от моето жилище до секретариата на началника на Трето отделение, втората е инсталирана в Берлин между кабинета на кайзера и канцеларията на Бисмарк. Така че не изоставаме от прогреса.
— Страхотно! — възхити се Ераст Петрович. — А добре ли се чува?
— Не много добре, но се разбира. Понякога слушалката много пращи… Не бихте ли предпочели оранжада вместо чай? Че аз не се оправям много-много със самовара.
— Предпочитам, разбира се — увери шефа си Ераст Петрович и Брилинг като един вълшебник сложи на масата бутилка портокалова лимонада и чиния с еклери, кошнички с крем, марципани и пурички, с бадемови стърготини.
— Яжте — каза Иван Францевич. — Аз междувременно ще ви въведа в нашите работи. После ще дойде и вашият ред да се изповядате.
Фандорин кимна с пълна уста, брадичката му беше омазана с пудра захар.
— И тъй — започна шефът. — Доколкото си спомням, вие отпътувахте с дипломатическата поща от Петербург на двайсет и седми май? Веднага след това тук се разиграха интересни събития. Дори съжалих, че ви пуснах — хората ми се брояха на пръсти. Успях да изясня чрез агентурата, че преди време в Москва била образувана малка, но извънредно активна група революционери радикали, истински безумци. И докато обикновените терористи си поставят задачата да изтребват онези, „що ръцете си багрят в кръвта“, сиреч, висши държавни чиновници, тия са решили да подхванат „ликуващите и празнодумците“.
— Как го казахте? — не разбра запленен от нежния еклер Фандорин.
— Това е от едно стихотворение на Некрасов: „От ликуващите, празнодумците, що ръцете си багрят в кръвта, отведи ме, де гинат безумците за великото, за любовта.“80 Та така, нашите гинещи „за великото, за любовта“ си поделили специалностите. На главната организация се падат ония, „що ръцете си багрят“ — министри, губернатори, генерали. А нашата московска фракция решава да се заеме с „ликуващите“, на които викат също така „тлъстите и ситите“. Както научихме от агент, внедрен в групата, фракцията е избрала названието „Азазел“ — в знак на богоборческа дързост. Планирали са цяла поредица убийства сред „златната младеж“, „паразитите“ и „пропиляващите живота“. Към „Азазел“ се присъединява и Бежецкая, която най-вероятно е емисар на международна анархистична организация. Организираното от нея самоубийство, а фактически убийство на Пьотър Кокорин, е било първа акция на „Азазел“. Предполагам, че имате какво да ми разкажете за Бежецкая. Следващата жертва е Ахтирцев, който е интересувал заговорниците много повече от Кокорин, понеже се пада внук на Канцлера княз Корчаков. Както виждате, млади приятелю, замисълът на терористите е безумен, но същевременно дяволски точно пресметнат. Преценили са, че наследниците на важни персони са много по-незащитени от самите персони, а пък ударът срещу държавната йерархия си е пак толкова мощен. Така например княз Михаил Александрович е толкова потиснат от смъртта на внука си, че почти се е оттеглил от важните дела и сериозно обмисля оставката си. А е един от най-заслужилите люде, които в голяма степен са определили облика на съвременна Русия.