— Що за дяволска история! — възкликна задъханият генерал. — Някакво симпатическо мастило ли е?
— Опасявам се, че нещата са много по-лоши, ваше високопревъзходителство — каза един господин с вид на професор, който разглеждаше картонче срещу светлината. — Ротмистре, споменахте, че картотеката се е съхранявала в нещо като фотографски килер?
— Тъй вярно — учтиво потвърди Белозьоров.
— Дали си спомняте какво е било осветлението вътре? Да не е бил червен фенер?
— Точно така, именно червен електрически фенер.
— Така си и мислех. Уви, Лаврентий Аркадиевич, картотеката е загубена и не подлежи на възстановяване.
— Ама как така! — разгорещи се генералът. — Ама моля ви, господин колежки съветник83, измислете нещо! Вие сте майстор в своята област, светило…
— Но не и вълшебник, ваше високопревъзходителство. Очевидно картончетата са обработени със специален разтвор и работата с тях е възможна само на червена светлина. А сега слоят, на който са били нанесени записите, е осветен. Хитро измислено, не може да се отрече. За пръв път се сблъсквам с подобно нещо.
Генералът свъси рунтавите си вежди и заплашително изсумтя. Стаята затихна — наближаваше буря. Но гръмотевицата се размина.
— Да вървим, Фандорин — умърлушено каза началникът на Трето отделение. — Трябва да си довършите работата.
Последните два записа в шифрованото писмо така си останаха неразгадани — бяха сведения, постъпили в последния ден, на трийсети юни, и Фандорин нямаше как да си ги спомни. Бе дошло време да се правят изводи.
Грохналият генерал Мизинов се разхождаше из кабинета и разсъждаваше на глас:
— И тъй, да съберем на едно място малкото неща, с които разполагаме. Налице е международна организация с условното наименование „Азазел“. Според броя на фишовете в картотеката, които никога вече не ще можем да разчетем, в нея членуват 3854 души. Знаем това-онова за четирийсет и седем от тях, по-точно за четирийсет и пет, тъй като двата последни записа не са дешифрирани. Но не ни е известно кой знае колко — само национална принадлежност и заемана длъжност. Нямаме нито имена, нито възраст, нито адреси… Какво друго ни е известно? Имена на двама от покойните азазелци — Кънингам и Брилинг. Освен това в Англия е и Амалия Бежецкая. Ако вашият Зуров не я е убил, ако тя все още е в Англия и ако наистина се казва така… „Азазел“ действа агресивно, не се колебае да убива, преследва се явно някаква глобална цел. Каква обаче? Не са масони, понеже аз самият членувам в масонска ложа, при това заемам доста високо положение. Хм… Имайте предвид, Фандорин, че това последното не сте го чули.
Ераст Петрович смирено наведе глава.
— Не е социалистическият Интернационал — продължи Мизинов, — не им стига барутът на господа комунистите за подобни работи. Пък и Брилинг не би могъл да бъде революционер — това е изключено. Каквото и да е вършил тайно от мен, все пак скъпият ми помощник изобщо не се шегуваше с нихилистите, залавяше ги съвсем успешно. Тогава какво иска „Азазел?“ Това е най-важно да научим! А нямаме за какво да се закачим. Кънингам е мъртъв. Брилинг е мъртъв. Николай Круг е обикновен изпълнител, пионка. Мръсникът Пижов е мъртъв. Всички нишки са прекъснати… — Лаврентий Аркадиевич разпери ръце възмутен. — Бога ми, абсолютно нищо не проумявам! Познавах Брилинг повече от десет години. Аз го направих човек! Знаете ли, Фандорин, когато бях генерал-губернатор в Харков, провеждах всевъзможни конкурси сред гимназистите и студентите, за да насърчавам у младото поколение патриотични чувства и стремеж към полезни преобразования. Представиха ми един юноша, мършав, хърбав — гимназист в последен клас, беше написал едно много умно и страстно съчинение на тема „Бъдещето на Русия“. Вярвайте ми, по своя дух и биография това беше един истински Ломоносов — сам-самичък на тоя свят; кръгъл сирак, изучил се с жълти стотинки, взел си изпитите направо за седми гимназиален клас! Самороден талант! Поех грижа за него, отпуснах му стипендия, насочих го към Петербургския университет, а после го взех при мен на работа и нито веднъж не съжалих за това. Той беше най-добрият ми помощник, довереното ми лице! Направи бляскава кариера, всички пътища бяха открити пред него! Какъв ярък, парадоксален ум, а пък колко беше инициативен, колко изпълнителен! Господи, щях да му дам дъщеря си за жена! — генералът се хвана за главата.
Ераст Петрович уважи чувствата на високото началство, направи кратка пауза, след което се прокашля.