— Всъщност не съм от полицията — промърмори изчервилият се Фандорин. — Фандорин, чиновник за специални поръчения към…
— Знам всичко, je vous le dis tout cru87 — с тайнствен израз на лицето каза мустакатият, блестейки с диамантената си игла. — Работа от държавно значение, няма нужда да се навлиза в подробности. Entre nous sois dit88, и аз покрай заниманията си многократно съм имал отношение към тези неща, тъй че отлично разбирам всичко. — Той приповдигна цилиндъра си. — Разрешете да се представя. Действителен таен съветник Александър Аполодорович Еверт-Колоколцев, председател на Московската губернска съдебна палата. Дъщеря ми Лиза.
— Само че ме наричайте „Лизи“, не ми харесва „Лиза“, напомня ми за кулата в Пиза — помоли девойката и наивно призна: — Пък аз честичко си спомнях за вас. И на Ема й харесахте. Помня името ви — Ераст Петрович. Колко хубаво име — Ераст.
На Фандорин му се стори, че спи и сънува приказен сън. Най-важното беше да не мърда, за да не се събуди.
Глава петнадесета,
В присъствието на Лизенка (Ераст Петрович някак не можа да свикне с името „Лизи“) беше еднакво приятно и да се говори, и да се мълчи.
Вагонът равномерно се поклащаше по релсите, влакът с главоломна скорост препускаше из сънливите, потънали в ранна утринна мъгла валдайски гори, като от време на време ги огласяше с воя на свирката си, а Лизенка и Ераст Петрович бяха се отпуснали в меките столове на купе номер едно и мълчаха. И двамата гледаха предимно през прозореца. Понякога обаче се споглеждаха и взоровете им се засичаха, но в това нямаше нищо срамно, напротив беше весело и приятно. Фандорин дори се стараеше колкото може по-бързо да извръща очи от прозореца и Лизенка сподавяше смеха си всеки път, когато той успяваше да улови нейния поглед.
Трябваше да пазят тишина и за да не събудят господин барона, спокойно задрямал на канапето. Допреди съвсем малко Александър Аполодорович разпалено коментираше балканския въпрос с Ераст Петрович и изведнъж почти насред дума изхърка и клюмна. Сега главата му комфортно почиваше на гърдите и се поклащаше в такт с тропането на колелетата: тадам-тадам (насам-натам, насам-натам); тадам-тадам (насам-натам, насам-натам).
Лизенка пак тихичко се засмя на някакви свои мисли и отговори на въпросителния поглед на Фандорин:
— Толкова сте умен, как знаете всичко. Ей го как обяснихте на татко и за Митхад паша, и за Абдул Хамид. А пък аз съм толкова глупава, направо си нямате представа.
— Вие не може да сте глупава — пошепна с дълбоко убеждение Фандорин.
— Иска ми се да ви кажа, ама ме е малко срам… Ще ви го кажа. Струва ми се, че вие не бихте ми се смели. Тоест, бихте се смели заедно с мен, ама няма да ми се присмивате. Нали?
— Разбира се! — възкликна Ераст Петрович, но баронът размърда вежди насън и младият чиновник отново зашепна: — Никога няма да ви се присмивам.
— Добре, ама внимавайте, вече ми обещахте! Като си тръгнахте тогава, аз толкова неща си представях… И беше много красиво. Само че беше и тъжно и задължително с трагичен край. Това е заради „Бедната Лиза“89. Нали си спомняте — за Лиза и Ераст. Винаги много ми е харесвало това име — Ераст. И все си представям как лежа в ковчега, бяла и прекрасна, сред бели рози, един път защото съм се удавила, друг път защото съм умряла от охтика, а вие ридаете, татко с мама плачат и Ема подсмърча отстрани. Нали е смешно?
— Наистина е смешно — потвърди Фандорин.
— Направо е чудо, че се срещнахме така на гарата. Ние бяхме на гости на ma tante90 и щяхме още вчера да се връщаме, ама татко го забавиха по работа в министерството, та сменихме билетите. Не е ли истинско чудо?
— Че какво чудо е това? — учуди се Ераст Петрович. — Това е пръстът на съдбата.
Небето, което се виждаше през прозореца, изглеждаше някак странно: цялото черно, поръбено с червена ивица по линията на хоризонта. Забравените депеши унило белееха на масата.
Фандорин прекоси с файтона цяла утринна Москва от Николаевската гара чак до Хамовники. Денят бе чист и радостен, а в ушите на Ераст Петрович още звънеше фразата, произнесена от Лизенка на раздяла:
— Значи непременно ще дойдете довечера? Обещавате ли?
Задачите идеално се подреждаха във времето. Първо — в естерната, при милейди. До жандармерийското управление по-добре да се отбие по-късно, ще поговори с началника, а ако от разговора с лейди Естер изплува нещо важно, ще прати и телеграма до Лаврентий Аркадиевич. От друга страна, тая нощ може да са пристигнали депеши и от другите посолства… Фандорин измъкна папироса от новата си сребърна табакера. Запали я без особена сръчност. Дали пък първо да не прескочи до жандармерията? Но вече бяха на „Остоженка“ и щеше да е глупаво тепърва да обръщат. И така: първо при милейди, после в управлението, след това у дома — да си вземе багажа и да се настани в някой приличен хотел, след това преобличане, купуване на някой хубав букет и към шест часа — право на „Малая Никитская“ при Еверт-Колоколцеви. Ераст Петрович се усмихна блажено и затананика: „Той бе титулярен съветник, а тя — с баща генерал, той влюби се, тя го прогони — и той безутешно ридал.“