Ето я познатата сграда с чугунения портал, ето го и служителя със синия мундир в раираната будка.
— Къде мога да открия лейди Естер? — провикна се Фандорин от мястото си. — В естерната ли е или в кабинета си?
— По туй време обикновено си е у тях — напето рапортува вратарят и файтонът затрополи нататък към тихата уличка.
Пред двуетажната сграда на дирекцията Фандорин нареди на файтонджията да чака, като го предупреди, че може да се забави доста.
Пред вратата убиваше времето си все същият надут портиер, когото милейди наричаше Тимофай, само че не се припичаше на слънце като предния път, а се беше намърдал на сянка — юнското небе жареше доста по-силно от майското.
Тоя път обаче Тимофай прояви истински психологически талант. Той се държеше съвсем различно: сне фуражката си, поклони се и със сладък гласец попита какво точно да докладва на стопанката. Изглежда, нещо се бе променило във външността на Ераст Петрович за изтеклия месец — видът му вече не будеше сред портиерското съсловие инстинкта да хващат и да не пущат.
— Няма нужда да докладваш, сам ще стигна.
Тимофай преви гръб и без възражения отвори вратата и пусна посетителя в антрето с копринени тапети, а оттам слънчевият коридор го изведе до познатата бяло-златна врата. Тя се разтвори насреща му и някакъв дългуч, докаран, както и Тимофай, със синя ливрея и бели чорапи, въпросително загледа новодошлия.
— Фандорин, чиновник от Трето отделение, по спешна работа — произнесе строго Ераст Петрович, но конската физиономия на лакея бе непроницаема и се наложи още веднъж да поясни на английски:
— State police, inspector Fandorin, on urgent official business91.
На каменното лице отново не трепна и едно мускулче. Смисълът на казаното обаче бе схванат — лакеят сковано наведе глава, изчезна зад вратата и я затвори плътно зад гърба си.
Половин минута по-късно двете крила отново се разтвориха. На прага стоеше самата лейди Естер. Видяла познат, тя се усмихна радостно:
— О, вие ли сте, момчето ми. А пък Андрю ми каза, че е някакъв важен господин от тайната полиция. Заповядайте, влезте. Как сте? Изглеждате много изморен.
— Идвам директно от петербургския влак, милейди — обясни Фандорин, влизайки в кабинета. — От гарата право при вас, работата е много спешна.
— О, да — печално кимна баронесата. Тя се настани във фотьойла и с жест прикани гостенина си да седне срещу нея. — Сигурно искате да говорим за скъпия Джералд Кънингам. Сякаш е някакъв кошмарен сън, нищо не мога да разбера… Андрю, вземете шапката на господин полицая… Това е един мой стар слуга, току-що пристигна от Англия. Милият ми Андрю, толкова ми липсваше. Вървете, Андрю, вървете, приятелю — засега нямам нужда от вас.
Кокалестият Андрю, който никак не се стори мил на Ераст Петрович, се оттегли с поклон, а Фандорин се намести по-удобно на фотьойла — очакваше разговорът да се проточи.
— Милейди, много ми е мъчно за случилото се, обаче господин Кънингам, вашият най-близък и дългогодишен помощник, бе замесен в една много сериозна криминална афера.
— И вие сега ще закриете руските ми естернати? — тихо попита милейди. — Господи, какво ще стане с децата… Те тъкмо започнаха да свикват с нормалния живот. А колко таланти има сред тях! Ще депозирам молба на името на Негово величество — може би ще ми разреши да ги изведа зад граница.
— Напразно се притеснявате — каза меко Ераст Петрович. — С вашите възпитаници няма да се случи нищо лошо. Би било престъпление, в крайна сметка… Аз само исках да ми поразкажете за Кънингам.
— Но разбира се! Каквото пожелаете. Горкият Джералд… Знаете ли, той е от много добро семейство, неговият дядо е баронет, но родителите му загинаха в морето на връщане от Индия и момчето остана сираче още единайсетгодишно. А пък английските закони за наследяването са много строги: всичко е за големия син — и титлата, и имуществото, за по-младите често не остава и пукнат грош. А Джералд беше най-малкият син на най-малкия син, нямаше ни дом, ни пари, роднините не му обръщаха никакво внимание… Тъкмо пиша съболезнователно писмо до чичо му, един джентълмен никаквец, който изобщо не се интересуваше от Джералд. Какво да се прави, ние, англичаните, придаваме голямо значение на формалностите — лейди Естер показа лист хартия, изписан с едър старомоден почерк с множество заврънкулки и засукани извивки. — Накратко, взех детето при мен. Джералд демонстрира забележителни математически способности, очаквах да стане професор, но живият ум и честолюбието не са най-добрите съюзници на научната кариера. Скоро забелязах, че момчето има авторитет пред другите деца, че му харесва да ги командва. Притежаваше вродена дарба на лидер: рядко срещана сила на волята, дисциплина, умение безпогрешно да определи силните и слабите страни у всекиго. Децата в Манчестърския естернат го избраха за старши. Смятах, че Джералд ще иска да постъпи на държавна служба или да се захване с политика — прекрасно ставаше за чиновник в колониите, а с течение на времето може би дори генерал-губернатор. Да знаете само колко ме изненада, когато изяви желание да остане с мен и да се занимава с възпитателска дейност!