— Една минута ще е повече от достатъчна — заяви ученият, плътно притиснал кърпата към носа и устата на обречения.
„Ии осем, ии девет, ии десет“, броеше наум Ераст Петрович, който не забравяше страдалчески да отваря уста, да оцъкля очи и да демонстрира агония. Между другото, и да искаше, нямаше как да вдъхне, тъй като Андрю беше стиснал гърлото му с желязна хватка.
Бройката наближаваше осемдесет, дробовете му с последни сили се бореха да поемат въздух, а гнусната кърпа продължаваше да охлажда пламналото му лице. Осемспет, осемсшест, осемсем — мошенически ускори броенето Фандорин в опит с последни сили да излъже непоносимо бавния секундомер. Внезапно съобрази, че вече достатъчно се е дърпал и е крайно време да изгуби свяст. Той омекна, примря, а за по-убедително остави и ченето си да увисне. На „деветдесет и три“ Бланк махна ръката с кърпата.
— Я гледай ти — констатира той. — Каква съпротивляемост на организма. Почти седемдесет и пет секунди.
„Изпадналият в безсъзнание“ килна глава настрани и си даваше вид, че диша дълбоко и равномерно, макар че изгладнялата за кислород уста ужасно искаше да нагълта колкото може повече въздух.
— Готово, милейди — съобщи професорът. — Можем да пристъпим към експеримента.
Глава шестнадесета,
— Пренесете го в лабораторията — каза милейди. — И да побързаме. След дванайсет минути е междучасието. Децата не трябва да го виждат.
На вратата се потропа.
— Вие ли сте, Тимофай? — попита на руски баронесата. — Come in!
Ераст Петрович не смееше да погледне дори през миглите — ако го забележат, това ще е краят. Той чу тежките стъпки на портиера и думите, които оня изговаряше силно и натъртено, сякаш приказваше на глухи:
— Да знаете, всичко е в пълен ред, ваше сиятелство. Ол райт. Поканих файтонджията да пийнем по едно чайче. Чай! Тий! Дринк.92 Ама жилав излезе, проклетникът. Пие, пие и нищо му няма. Дринк, дринк — нофинг93. Ама накрая все пак опъна петалата. Файтона го откарах отзад. Бихайнд нашия хаус94. В двора, викам, го откарах. Нека засега остане там, аз после ще се погрижа, вие не се тревожете.
Бланк преведе думите му на баронесата.
— Fine — отговори тя и добави полугласно — Andrew, just make sure that he doesn’t try to make a profit selling the horse and the carriage95.
Фандорин не чу никакъв отговор — мълчаливият Андрю вероятно просто бе кимнал.
„Хайде де, мръсници, откопчейте ме — мислено подканяше злосторниците Ераст Петрович. — Всеки момент ще започне междучасието. Сега ще видите вие един експеримент. Само да не забравя предпазителя.“
Очакваше го обаче сериозно разочарование — никой не го откопча. Чу някой да сумти право в ухото му и му замириса на лук („Тимофай“ — определи безпогрешно Фандорин), нещо изскърца веднъж, втори път, трети, четвърти.
— Готово. Отвинтихме го — докладва портиерът. — Хващай, Андрюха, да го носим.
Два чифта ръце вдигнаха Ераст Петрович заедно с фотьойла и го понесоха. Приотворил съвсем леко очи, той видя ходника и осветените от слънце холандски прозорци. Стана му ясно, че го мъкнат към лабораторията в главния корпус.
Когато носачите възможно най-безшумно стигнаха до залата за почивка и игри, Ераст Петрович сериозно се замисли — дали пък да не дойде на себе си и с дивашки крясък да наруши учебния процес. Да видят дечицата какви ги върши добрата им милейди. Но от класовете се носеха мирни, спокойни звуци — звучният бас на някой учител, момчешки смях, разпяване на хор и Фандорин не посмя. Спокойно, още не е време да си разкривам картите, оправда той собственото си малодушие.
После обаче стана късно — училищният шум заглъхна. Ераст Петрович усети, че го влачат нагоре по някаква стълба, после изскърца врата, един ключ се превъртя в ключалка.
Дори през затворените клепачи той долови колко ярко грейна електрическата светлина. С едно притворено око Фандорин бързо огледа обстановката. Успя да различи разни порцеланови уреди, проводници, метални макари. Всичко това хич не му хареса. В далечината се чу приглушена камбана (изглежда, урокът беше свършил) и почти веднага зазвънтяха детски гласове.
— Надявам се всичко да свърши добре — въздъхна лейди Естер. — Ще ми бъде мъчно, ако тоя младеж загине.
— И аз се надявам, милейди — явно развълнуван отвърна професорът и задрънча с нещо метално. — Само че науката, уви, не може без жертви. За всяка крачка по пътя на познанието трябва да се плаща висока цена. Със сантименталности няма да стигнем доникъде. Щом този младеж ви е толкова скъп, трябваше да кажете на оня вашия мечок да не трови файтонджията, ами да му сложи приспивателно. Тогава можеше да започнем с файтонджията, а момчето да оставим за после. Така щеше да има допълнителен шанс.
95
Добре. Андрю, дръжте го под око, да не тръгне да продава коня и файтона (англ.) — Б.пр.