Елса знае това, защото когато татко изпие чаша и половина шампанско на Нова година, понякога танцува елховия танц в кухнята с Лисет. Но за татко, разбира се, това е просто „танц“.
– Извинявай, татко, знам какъв ден е днес! – виква Елса, скача в дънките си, облича пуловер, слага си якето и изтичва в антрето.
– Само трябва да оправя едно нещо! – изстрелва тя и вече хвърчи надолу по стълбите.
Татко може би щеше да успее да я спре, ако не се бе поколебал. Но се поколеба, така че нищо не стана.
Снощи Елса скри ворша в Рено. Остави му кофа канелени кифли от Мод и му заръча да се скрие под одеялата на задната седалка, ако някой влезе в гаража. „Преструвай се, че си купчина дрехи, или телевизор, или нещо такова!“, каза Елса, но воршът не изглеждаше напълно убеден, че от него ще излезе добър телевизор. Затова се наложи Елса да вземе торба сънища от Мод, след което воршът склони и пропълзя под одеялата. Всъщност изглеждаше досущ точно съвсем изобщо не като телевизор.
Воршът изскимтя от болка, когато се обърна. Сигурно си мислеше, че Елса няма да забележи. Затова тя се престори, че не е забелязала. Защото воршовете са горди и не искат никой да се превзема само защото малко са им се схванали крайниците.
Елса каза лека нощ, прокрадна се нагоре по стълбите и застана пред вратата на момчето със синдром и майка му. Мислеше да звънне, но не можа да се престраши. Не искаше да научава още истории. Не искаше да слуша повече за сенки и мрак. Затова просто пъхна плика в отвора на вратата и се затича нагоре.
Днес вратата е затворена и заключена. Както и всички останали врати. Това е от онези ранни сутрини, когато всички в блока, които са будни, са излезли някъде, а тези, които не са излезли някъде, спят. Така че Елса чува гласа на Кент няколко етажа по-нагоре, въпреки че той шепне, защото така работи акустиката във входовете. Елса знае, понеже „акустика“ е дума от буркана с думи. Чува Кент да шепне: „Да, обещавам, ще дойда довечера“. Но когато стига до площадката, където са апартаментите на ворша, Вълчето сърце и момчето и майка му, той изведнъж започва да вика високо: „Йез, Клаус! Ин Франкфурт! Йез, йез, йез!“. После се обръща и се преструва, че едва сега забелязва Елса.
– Какво правиш? – пита тя подозрително.
Кент моли Клаус, с когото говори по телефона, да почака. Прави го по онзи начин, по който молят хората, когато съвсем не говорят с Клаус по телефона. Носи тениска с яка и копчета, която има цифра на ръкава и малък човек на малък кон на гърдите. Кент е казвал на Елса, че една такава тениска струва повече от хиляда крони. Баба пък все казваше, че тези тениски са много полезни, защото конят служи като предупреждение, че вътре в тениската най-вероятно се придвижва чистокръвен мъпет.
– Какво искаш? – пита Кент напрегнато.
Елса се взира в него. После в малките червени пластмасови купички, пълни с месо, които той поставя на стълбите.
– Какво е това? – ахва тя.
Кент веднага вдига длани към нея, толкова рязко, че за малко да запрати Клаус в стената.
– Онова бойно куче още обикаля тук някъде и сваля цената на имота!
Елса отстъпва предпазливо, без да изпуска купичките с месо от поглед. Кент прибира дланите обратно до тялото си и явно осъзнава, че може би не се е изразил много добре, затова прави нов опит, говорейки с онзи глас, който мъжете на възрастта на Кент вярват, че трябва да използват, за да ги разберат жените на възрастта на Елса:
– Брит-Мари намери кучешки косми във входа, разбираш ли, момиченце? Във входа не може да се разхождат бойни кучета, ясно ти е, нали? Това сваля цената на имота, разбираш ли?
Той се усмихва на Елса така, както се усмихват възрастните, които нищо не разбират и си мислят, че децата нямат мозъци. Тя вижда, че Кент поглежда към телефона несигурно.
– Няма да убиваме гадин... кучето! Искам да кажа кучето! То просто ще „заспи“ за малко, о’кей? А? После ще го пратим в някоя „ферма“, където ще тича на воля с други гадини. Или, да, знаеш какво искам да кажа. О’кей? Така добре ли е? Сега бъди добричка и се прибери вкъщи при майка си, става ли?
Елса не се чувства особено добричка. И не ѝ харесва как Кент направи кавички с ръце, когато каза „ферма“. Само хора с ограничен речников запас правят кавички с ръце.
– С кого говориш по телефона? – пита тя.
– Клаус, бизнес партньор от Германия – отговаря Кент като човек, който изобщо не прави така.
– Sure – казва Елса.
Веждите на Кент потъват като кораби, пълни с вода.
– На важна ли се правиш, малката?
Елса свива рамене.
– Може ли тогава да говоря с „Клаус“? – предизвиква го тя и посочва телефона, като същевременно с това прави иронични кавички с ръце.