– Знам! А воршът е на задната седалка! – казва Елса отчаяно.
Веждите на Алф се превръщат в две свъсени черти над ямите на очите му.
– Баща ти тук ли е? Видях скапаното му Ауди през прозореца.
Елса кима. Алф се втурва нагоре по стълбите, без да каже нищо повече, а малко по-късно тя и татко седят в Такси, въпреки че татко изобщо не иска.
– Не съм сигурен, че искам – казва той.
– Някой трябва да откара скапаното Рено обратно вкъщи – изръмжава Алф.
– Откъде ще разберем къде го е закарал Кент? – пита Елса, докато татко прави всичко по силите си да не изглежда толкова колеблив.
– Карам такси от трийсет години, мамка му – казва Алф.
– И? – тросва се Елса.
– И знам къде, по дяволите, да намеря едно изтеглено Рено! – тросва ѝ се Алф.
После се обажда на всичките си познати, които карат такси. А Алф познава всички, които карат такси.
Двайсет минути по-късно се намират в автомобилно гробище извън града, а Елса прегръща капака на Рено по единствения начин, по който човек може да прегръща едно облачно животно. С цялото си тяло. После вижда, че телевизорът на задната седалка се размърдва много недоволно, защото Елса не прегръща първо него. Но ако си почти на осем и забравиш ворш в Рено, то не се тревожиш толкова за ворша, колкото за горкия човек, който ще го намери.
Алф и доста дебелият скрападжия провеждат кратък спор за това колко ще струва да вземат Рено. После Алф и Елса провеждат много дълъг спор за това защо не е казала още в началото, че няма ключ за колата. После дебелият мъж започва да обикаля, да се чеше по темето и да мърмори: „Какво, по дяволите, виждали ли сте някъде един мотопед? Да му се не знае, мога да се закълна, че сутринта тук имаше мотопед!“. После той и Алф се пазарят колко ще струва да изтегли Рено обратно вкъщи. Накрая татко плаща за всичко.
Това е най-добрият подарък, който ѝ е подарявал. По-добър дори от червения маркер. И щом му го казва, той придобива малко по-неколеблив вид.
Алф се погрижва Рено да бъде паркиран на мястото на баба, а не на Брит-Мари. Елса представя ворша на татко. Татко го поглежда с изражението на човек, който се подготвя да му бъдат запълнени кореновите канали на зъба. Воршът пък го поглежда доста наперено. Всъщност толкова наперено, че чак е съмнително, затова Елса го пита строго дали той е изял мотопеда на скрападжията. Тогава воршът спира да гледа наперено и отива да легне под одеялата. Изглежда така, сякаш смята, че ако хората не искат той да яде мотопеди, може би пък трябва да му дават повече канелени кифли. Елса му казва, че всъщност е кражба да се ядат мотопеди. Или поне „незаконно присвояване на транспортно средство“, информира го тя, след като е взела айфона на татко и е проверила в Гугъл. Но воршът се преструва на заспал.
– Пъзльо – измърморва Елса.
После казва на татко, за негово безкрайно облекчение, че може да я изчака в Ауди. После тя и Алф събират всички червени купички с отрова от стълбите и ги слагат в голям черен чувал за боклук.
– Това тук да се изхвърли разделно! – нарежда Алф безцеремонно, щом Кент и Брит-Мари отварят вратата.
Елса мята чувала в антрето толкова рязко, че една купчинка кръстословици пада от табуретката, стояща наблизо. След това Елса сключва ръце пред себе си и се усмихва.
– В тази жилищна асоциация все пак има правила за сортирането на боклук, а правилата важат за всички, Брит-Мари! – казва тя.
Добронамерено.
Кент им кресва, че отровата струвала шест стотачки, по дяволите. Брит-Мари не казва нищо.
После Елса и татко отиват да купят пластмасова елха. Защото Брит-Мари бърка: семейството на Елса не са варвари. Освен това се казва „дърварин“, не „варварин“, защото думата идва от Миамас и така наричат онези, които убиват елхите, за да ги продадат в робство. Всички не-отворковци знаят това.
– Давам ти триста – казва Елса на мъжа в магазина.
– Виж, момиченце, в този магазин не се пазарим – казва мъжът в магазина точно с онзи тон, който може да се очаква от мъже в магазини.
– Sure! – казва Елса.
– Струва четиристотин деветдесет и пет – казва мъжът.
– Давам ти двеста и петдесет – казва Елса.
Мъжът се ухилва подигравателно.
– Както казах, м-о-м-и-ч-е-н-ц-е: В този магазин не се пазар... – започва той.
– Вече давам само двеста – информира го Елса.
Мъжът в магазина поглежда към таткото на Елса. Таткото на Елса поглежда към обувките си. Елса поглежда към мъжа в магазина и поклаща сериозно глава.
– Татко ми няма да ти помогне. Давам ти двеста!
Мъжът разтегля устни в нещо, което вероятно е запазено за деца, които са сладки, но глупави.
– Нещата не стават така, момиченце.