– Мама и Джордж искат да поканят двама ви с Кент у дома на Бъдни вечер. Всички останали ще дойдат. Или, таковата, почти всички.
Очите на Брит-Мари потрепват, само за миг. Елса долавя бегло погледа, който видя по-рано днес, когато Брит-Мари изглеждаше така, сякаш не иска Кент да отравя ворша. Но после тя примигва и отвръща:
– Аха, аха, в момента не мога просто да отговарям на покани току-така, защото сега Кент е в офиса, понеже някои хора в този блок всъщност имат работа за вършене. Предай това на майка си. Не всички са свободни през празниците. А и децата на Кент ще идват утре, а те не обичат да ходят на гости насам-натам, обичат да стоят вкъщи с Кент и мен. И ще ядем коледна храна като цивилизовано семейство. Така ще направим. Предай това на майка си!
Докато казва това, Брит-Мари избърсва толкова много невидими трохи от сакото си, че човек би могъл да изпече цял невидим хляб от тях. След това тръгва да марширува нагоре по стълбите, без да дочака отговор от Елса.
Елса остава на място, клатейки глава и мърморейки „мъпет, мъпет, мъпет“. Поглежда кръстословицата, залепена на стената над детската количка. Не знае кой я е сложил там, но ѝ се иска самата тя да го бе направила, защото кръстословицата очевидно докарва Брит-Мари до пълна лудост.
Елса тръгва нагоре по стълбите. Позвънява на жената с черната пола. Тя носи дънки. Изглежда изморена по добрия начин.
– Утре ще се събираме в нас за Бъдни вечер. Ще се радваме да дойдеш – казва Елса и добавя: – Всъщност може и да е приятно, защото Брит-Мари и Кент няма да идват!
Жената с дънките прокарва ръка през косата си. Изглежда сякаш ѝ е студено.
– Не... не, аз... не ме бива много да се срещам с хора.
Елса кима.
– Знам. Но май не те бива супер много и да бъдеш сама.
Жената дълго се взира в нея. Елса отвръща решително на погледа ѝ. Устните на жената потръпват за миг.
– Аз... може да дойда. За... малко.
– Може да вземем пица! Освен ако не обичаш, таковата, коледна храна – казва Елса с надежда.
Жената се усмихва. Елса също се усмихва.
Алф излиза от апартамента на баба тъкмо когато Елса се появява по стълбите. Момчето със синдром кръжи весело около него, а Алф държи огромна кутия с инструменти и се опитва да я скрие, щом вижда Елса.
– Какво правите? – пита Елса.
– Нищо – отклонява въпроса Алф.
Момчето със синдром влиза в апартамента на мама и Джордж и подскачайки със събрани крака, се насочва към голяма купа със сладки с формата на Дядо Коледа. Алф опитва да слезе по стълбите, но Елса препречва пътя му.
– Какво е това? – пита тя и сочи кутията с инструменти.
– Нищо! – повтаря Алф и опитва да скрие кутията зад гърба си.
Елса ясно усеща миризмата на дървени стърготини.
– Да, нищо е, sure! – намусва се тя.
Опитва да не се чувства като идиот. Не ѝ се получава особено добре.
Наднича в апартамента, където е момчето със синдром. То изглежда щастливо по онзи начин, който се удава единствено на почти седемгодишните деца пред пълна купа със сладки. Елса се чуди дали момчето вярва в истинския Дядо Коледа, онзи, който не е направен от захар. Предполага, че отговорът е да. Естествено, тя самата не вярва в Дядо Коледа, но определено вярва в хората, които вярват в него. Като малка пишеше писма до Дядо Коледа всяка година. Не просто списъци с желания, ами цели писма. Те, разбира се, не бяха свързани толкова с Коледа, колкото с политика. Елса смяташе предимно, че Дядо Коледа не се ангажира достатъчно с актуални социални въпроси и следователно се нуждае от информативна кореспонденция измежду купищата алчни, подмазвачески писма, които му пращат останалите деца. Някой все пак трябва да поеме малко отговорност, смяташе Елса. А веднъж, след като бе гледала рекламата на кола-кола, Елса му написа писмо, в което ставаше дума главно за това, че той е „скапан продажник“. Друга година пък хвана документален филм за детския труд по телевизията, а веднага след това изгледа множество американски коледни комедии. И тъй като не беше сигурна дали според дефиницията на Дядо Коледа елфите му спадат към онези от скандинавската митология, към горските елфи от света на Толкин, или пък към малко по-универсалните „нещо като нисък човек“, Елса писа на Дядо Коледа, настоявайки той незабавно да ѝ отговори и да изясни въпроса.
Той не го направи, така че Елса прати още едно писмо, което беше много дълго и много гневно, но вероятно би могло да се обобщи с думата „пъзльо!“. На следващата година Елса вече се беше научила да ползва Гугъл и знаеше, че Дядо Коледа не ѝ е отговорил, защото не съществува. Оттогава спря да пише писма.