– На колко години беше? – пита Елса.
– Първия път? – пита Алф.
– Да.
– На десет.
– А втория?
Коженото яке изскърцва. Алф поглежда часовника си и тръгва обратно към входа.
– Нямаше втори път.
Елса се кани да попита още нещо. Но тогава го чува. Или по-точно, воршът го чува първи. Писъкa. Воршът изскача от храстите и се хвърля в мрака като черно копие. После Елса за пръв път го чува да лае. Мислеше си, че това е ставало и преди, но е грешала. Звуците, които е чувала досега, са просто джафкания и скимтене, в сравнение с този лай. Той разтърсва мозъка ѝ и кара бетонената стена на блока да завибрира. Воршът лае сякаш надава боен вик.
Елса първа стига до него. По-добра е в тичането от Алф.
Брит-Мари стои пребледняла на два метра от входа. В снега лежи пазарска чанта. От нея са се разпилели близалки и комикси. На няколко лакътя разстояние стои Сам. Елса не вижда лицето му, но по парализиращия страх, който сграбчва тялото ѝ отвътре, разбира, че това е той.
После вижда ножа в ръката му.
Воршът стои между тях, вдигнал опашка като камшик, с който да защити Брит-Мари. Оголил е зъби към Сам, а предните му лапи са забити в снега като бетонни фундаменти. Сам не помръдва, но Елса забелязва, че се колебае. Той се обръща бавно и я вижда. Погледът му раздробява гръбнака ѝ на парченца. Коленете ѝ искат да се сгънат, да потънат в снега и да изчезнат. Ножът проблясва на светлините от уличните лампи. Ръката на Сам виси неподвижно във въздуха, стойката му е отпусната, но враждебна. Очите му се впиват в нейните, студени и войнствени. Но Елса вижда, че ножът не е насочен към нея.
Дъхът на Брит-Мари се разпростира в мрака. Елса чува, че тя хлипа. Не знае откъде се появяват инстинктът и куражът. Може би е просто безразсъдна смелост. Баба все казваше, че двете с Елса дълбоко в себе си са малко глупави и рано или късно това ще им докара беда. Във всеки случай, Елса се затичва. Право към Сам. Вижда, че той снижава уверено ножа с няколко сантиметра, а другата му ръка се вдига като лапа, готова да я сграбчи. Но Елса така и не стига до него.
Дори не успява да възприеме движението, преди да се блъсне в нещо сухо и твърдо. Някой я избутва назад. Усеща миризмата на кожа. Чува как якето на Алф скърца.
След това вижда самия него, застанал пред Сам със същия заплашителен език на тялото. Елса едва успява да долови движението на дясната му ръка. Вижда чука да се плъзга от ръкава на якето към дланта му. Алф го поклаща спокойно в ръка. Ножът на Сам не помръдва. Погледите им не се отделят един от друг.
Елса не знае колко дълго стоят там. Колко приказни вечности. Сякаш всички. Има чувството, че ще умре. Че сърцето ѝ ще се пръсне от ужас.
Накрая Алф казва тихо:
– Полицията е на път.
Звучи все едно съжалява, че всичко няма да може да приключи тук и сега.
Погледът на Сам се отмества спокойно от Алф към ворша. Той е наежен, а ръмженето се разнася от дробовете му като гръмотевична буря. По устните на Сам нетърпимо бавно се прокрадва усмивка. После той прави крачка назад и мракът го поглъща.
Полицейският автомобил свива по улицата, но Сам вече го няма. Елса се строполява в снега, сякаш дрехите ѝ са били изпразнени от съдържанието си. Усеща как голямата ръка на Алф я улавя и го чува как прошепва на ворша да се скрие във входа, преди полицията да го е видяла. Чува учестеното дишане на Брит-Мари и обувките на полицаите, които скърцат през снега. Но съзнанието ѝ вече е далеч. Срамува се, че така се изплаши и потърси убежище в съня. Никой рицар на Миамас не би се парализирал от страх по този начин. Истинският рицар би останал изпъчен, не би се скрил в мислите си. Но Елса няма какво да направи.
Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.
Събужда се в леглото в спалнята на баба. Топло е. Усеща носа на ворша до ключицата си и го потупва по главата.
– Беше много смел – прошепва тя.
Воршът сякаш смята, че може би заслужава сладка. Елса се измъква от потните завивки и стъпва на земята. През открехнатата врата вижда мама, застанала в антрето с посивяло лице. Крещи на Алф. Алф мълчи и поема гнева ѝ. Елса отваря вратата широко и се втурва в прегръдките ѝ. Усеща, че мама е толкова ядосана, че чак плаче.
– Вината не е тяхна, те просто опитаха да ме защитят! – изхлипва Елса.
Прекъсва я гласът на Брит-Мари.
– Не, вината беше моя, естествено! Моя беше вината. Естествено, че всичко беше по моя вина, Ӕлрика.
Елса се обръща към Брит-Мари. Осъзнава, че Мод, Ленарт, момчето със синдром и майка му също са там. Всички гледат Брит-Мари. Тя сключва ръце пред себе си.