Но тя поне се наслаждава на временната си свобода. Днес е предпоследният ден преди коледната ваканция и скоро на Елса няма да ѝ се налага да бяга, поне за няколко седмици. Няколко седмици без бележки в шкафчето ѝ, на които пише, че е грозна и че ще я убият.
По време на първото междучасие Елса си позволява да се разходи покрай оградата. От време на време дръпва здраво презрамките на раницата, за да се увери, че не са твърде разхлабени. Знае, че това междучасие няма да я тормозят, но е трудно да се отърси от този навик. Човек тича по-бавно, ако раницата му виси.
Накрая оставя мислите си да се реят на свобода. Затова не го забелязва. Мисли си за баба и за Миамас, чуди се какво е планирала баба, като я прати на този лов на съкровища, ако изобщо е имала някакъв план. Баба измисляше много от плановете си в движение, така че на Елса ѝ е трудно да си представи каква ще бъде следващата стъпка, след като нея я няма. Преди всичко се чуди какво имаше предвид баба, като каза, че се бои да не би Елса да я намрази, щом узнае повече за нея. До момента Елса е узнала единствено, че баба е имала някои доста съмнителни приятели, а може да се каже, че това не е голяма изненада.
Разбира се, Елса схваща, че онова за „какъв човек е била, преди да стане баба“ трябва да е свързано с мама, но никак не ѝ се иска да я пита, освен ако не се налага. В последно време всичко, което казва на мама, като че приключва с караница. А Елса мрази това. Мрази, че трябва да се стига до караници, за да научи нещо.
И мрази, че е толкова самотна, колкото може да бъде само някой, който е останал без баба.
Та заради това не го вижда веднага. Забелязва го чак когато ги разделят само два-три метра, а е адски трудно да не забележиш един ворш от такова разстояние. Той седи до портата, от другата страна на оградата. Елса се засмива изненадано. Воршът като че ли също се засмива, само че вътрешно.
– Сутринта те търсих – казва тя и излиза на улицата, въпреки че това не е разрешено в междучасията.
Воршът би свил рамене, ако имаше такива.
– Добре ли се държа с призраците? – пита Елса.
Воршът не изглежда като да се е държал добре. Тя все пак се мята на врата му. Заравя ръце дълбоко в дебелата му черна козина, след което възкликва: „Чакай, имам нещо за теб!“. Отваря раницата си и воршът пъха ентусиазирано муцуна вътре, но изглежда изключително разочарован, щом се подава обратно навън.
– Това са протеинови блокчета – казва Елса извинително. – Вкъщи няма шоколад, защото мама не иска да ям сладко, но Джордж казва, че тези блокчета са мега добри!
Воршът изобщо не ги харесва. Затова изяжда само към девет. Звънецът бие и Елса прегръща ворша силно, силно, силно и прошепва: „Благодаря, че дойде!“.
Знае, че другите ученици я гледат. Учителите може и да пропуснат да забележат най-големия и черен ворш, който се появи до оградата от нищото, но в цялата вселена няма дете, което да не го е видяло.
Този ден никой не оставя бележки в шкафчето на Елса.
12
Мента
Баба винаги бе имала проблем с подчинението.
Елса знае това, защото един от учителите в училище веднъж заяви, че Елса имала проблем с подчинението, при което директорът каза: „Това го е наследила от... баба си“. След което се огледа панически наоколо, все едно без да иска е казал „Волдемор“. Елса, разбира се, по правило смята, че директорът не е прав, но може би точно този път не беше чак толкова далеч от истината. Понеже веднъж полицията забрани на баба да се приближава на по-малко от петстотин метра от едно летище, тъкмо защото тя имаше проблем с подчинението, а Елса никога не е чувала нещо подобно да се случи на нечия друга баба.
Всичко започна с това, че Елса трябваше да лети за Испания, където щяха да я посрещнат татко и Лисет. Двамата се бяха запознали наскоро и татко си мислеше, че Елса няма да се ядоса толкова, ако отидат някъде, където има swimming pool. Разбира се, той имаше право. Човек може адски да се ядоса на баща си дори и някъде, където има swimming pool, но просто е много, много по-трудно.
Мама беше на страшно важна конференция, така че баба откара Елса до летището с Рено. Тогава Елса още беше малка и навсякъде мъкнеше със себе си един плюшен лъв, а един от служителите по сигурността искаше да прекара лъва през рентгена. Но Елса не вярваше на машината и отказа да даде лъва, при което един от охранителите опита да ѝ го вземе. Тогава пък баба се ядоса така, както може само една баба, когато някой опита да вземе лъв от внучката ѝ. Баба и охранителите почти се сбиха, а баба се разкрещя: „Шибани фашисти! И мен ли ще претърсите? А? Искате ли да видите дали не съм си скрила някой лъв, пълен с експлозиви в гащите? А, а, а? “.