Мама затваря слушалката и стои по средата на кухнята с кърпата в ръка. Изглежда така, сякаш е забравила нещо. Поглежда Елса. Елса я поглежда с известно съмнение. Мама се усмихва угрижено.
– Искаш ли да ми помогнеш да приберем някои от нещата на баба ти в кутии?
Елса кима. Въпреки че изобщо не иска. Мама настоява всяка вечер да опакова вещите в кутии, въпреки че лекарите и Джордж ѝ казват, че не трябва да се натоварва. Мама не я бива много нито да не се натоварва, нито да ѝ казват какво да прави.
– Утре следобед татко ти ще те вземе от училище – казва мама, сякаш между другото, докато отмята неща от списъка за опаковане.
Списъкът е написан на Ексел. Мама обича Ексел.
– Защото ще работиш до късно? – пита Елса, все едно няма нищо конкретно предвид.
– Ще... ще остана известно време в болницата – каза мама, защото не обича да лъже Елса.
– Тогава не може ли Джордж да ме вземе? – пита Елса невинно, макар че въпросът изобщо не е невинен.
Мама диша през носа.
– Джордж ще дойде с мен до болницата.
Елса прибира произволни неща в кутията, без да се съобразява с екселския списък.
– Половинката болна ли е?
Мама отново опитва да се усмихне. Не ѝ се получава особено добре.
– Не се притеснявай, миличка.
– Това е най-лесният начин да разбера, че трябва да се притеснявам мега много – отговаря Елса.
Мама въздъхва и продължава да отбелязва вещите в списъка, макар да си личи, че не ѝ се иска. Но ще е по-добре за ефективността да оставят списъка сгрешен, отколкото да започнат да опаковат отначало.
– Сложно е – казва тя.
Тя винаги така прави. Използва фейсбук статуси, като говори.
– Всичко е сложно, ако никой не ти го обясни – казва Елса начумерено.
Мама пак диша през носа.
– Елса, това е просто рутинна проверка.
– Не, не е, защото по време на бременността няма толкова рутинни проверки. Не съм глупава. Все пак мога да търся в Уикипедия.
Мама масажира слепоочията си и гледа настрана.
– Моля те, Елса, не се карай с мен и за това.
– Защо „и“? За какво ДРУГО съм се карала с теб? – изстрелва Елса разгорещено, както прави някой, който е почти на осем години и се чувства обвинен в нещо.
– Не викай – моли я мама сдържано.
– НЕ ВИКАМ – вика Елса страшно несдържано.
После двете дълго време гледат в пода. Всяка от тях търси думи, с които да се извини, но и двете не знаят откъде да почнат търсенето. Елса затваря капака на кутията, отива в спалнята на баба и тряска вратата.
След това в апартамента е тихо повече от четвърт час. Елса знае, защото е толкова ядосана, че е почнала да мери времето в минути, вместо във вечности. Лежи на леглото на баба и се взира в черно-белите снимки на тавана. Момчето върколак като че ѝ маха и се смее. Елса се чуди до дъното на душата си как може някой, който се смее така, да порасне и да стане толкова тъжен като Чудовището.
Някой звъни на вратата и след това пак натиска звънеца, много по-скоро, отколкото който и да е разумен човек, който звъни на врата, би го направил. Това може да е само Брит-Мари.
– Идвам – казва мама сдържано на път към антрето, но Елса познава по гласа ѝ, че е плакала.
Думите се изстрелват от устата на Брит-Мари, сякаш тя е играчка на пружина и някой я е навил до края.
– Звънях у вас! Никой не отвори!
Мама въздъхва.
– Да. Не сме си вкъщи. Тук сме.
– В сградата има бойно куче на свобода! А колата на майка ти е в гаража! – изрежда Брит-Мари с такава скорост, че явно самата тя не знае какви са ѝ приоритетите и кой от двата проблема я тревожи повече.
– За кое от двете искаш да ми се накараш първо? – чуди се мама изморено.
Елса се изправя и се заслушва съсредоточено, но ѝ отнема почти минута, преди да осъзнае какво точно е казала Брит-Мари. Тогава скача от леглото и ѝ се налага да впрегне всичкия си самоконтрол, за да не се втурне към антрето, защото не иска Брит-Мари да заподозре нещо.
Брит-Мари стои на стълбите, стиснала решително едната си ръка с другата, и се усмихва добронамерено на мама.
– В тази жилищна асоциация не може да има бойни кучета на свобода, Ӕлрика. Сигурно разбираш това. Да, дори ти би трябвало да го разбираш!
– Няма никаква жилищна асоциация – отговаря мама и явно започва да съжалява за думите си веднага щом ги изрича.
– Не, но ще има – заплашва Брит-Мари, премества дланите си върху бедрата и кима два пъти, за да подчертае сериозността. – И в жилищната асоциация не може разни диви бойни кучета да търчат наоколо. Опасно е за децата, а освен това е санитарен проблем. Да, санитарен проблем, ето какво е!