Защото не всички чудовища са били чудовища от самото начало, някои са станали такива от мъка.
Според една от най-разказваните приказки в Страната-на-Почти-Будните, един ден едно малко дете от Миамас успяло да вдигне проклятието от морския ангел. То освободило ангела от демоните на паметта, които го държали в плен.
Когато баба ѝ разказа тази приказка за пръв път на нейния шести рожден ден, Елса осъзна, че вече не е малко дете. Затова подари на баба плюшения си лъв. Осъзна, че вече няма нужда от него и е по-добре той да пази баба. Същата нощ баба прошепна в ухото на Елса, че ако някога се разделят, ако един ден тя изчезне, ще прати лъва да каже на Елса къде е отишла.
Минаха няколко дни, преди Елса да се сети за това. Едва снощи, когато Брит-Мари им каза, че незнайно как Рено изведнъж се е появил в гаража, Елса си спомни къде баба държеше лъва.
В жабката на Рено. При цигарите. Нищо друго не се нуждаеше от лъв пазач, както цигарите на баба.
Затова сега Елса седи на предната седалка в Рено и вдишва дълбоко. Както обикновено, вратите на Рено не бяха заключени, защото баба никога не заключваше нищо. Рено още миришеше на цигарен дим. Елса знае, че това е вредно, но все пак става дума за цигарения дим на баба.
– Липсваш ми – прошепва тя, заровила лице в тапицерията на облегалката.
После се обръща и отваря жабката. Премества лъва и взима писмото. На него пише: „За най смелия рицар на Миамас, да се достаи до:“. Следват име и адрес.
Баба наистина за нищо го нямаше този правопис.
Елса излиза от Рено и потупва ворша зад ушите.
– Благодаря, че застана на стража, обещавам утре да ти донеса още лакомства! – казва тя и вади останалите протеинови блокчета от раницата си.
Воршът ги изяжда наведнъж и се отправя бавно към мазето. Елса го проследява с поглед и когато воршът стига до отворената врата, тя прочиства гърло малко неловко и извиква:
– Досега никога не съм имала приятел, различен от баба!
Воршът спира. Обръща глава към нея. И се усмихва. Елса знае, че се усмихва, въпреки че всички отворковци по света сигурно биха ѝ казали, че воршовете не правят така.
Малко по-късно Елса се прокрадва нагоре по стълбите с писмото от баба в ръка, а в главата ѝ е такава каша, че тя едва не се блъска в Алф.
Той стои на площадката, облечен със скърцащо кожено яке и дори по-лошо настроение от обикновено. Елса не знае къде да се дене.
– По дяволите, какво стоиш, слизаш или се качваш? – настоява Алф.
– К... ачвам се – казва Елса, гледайки в пода.
Алф се отмества нетърпеливо встрани. Елса минава бързо покрай него, след което го чува да се тътри надолу по стълбите. Изглежда много изморен. Вярно, той винаги така изглежда, но днес като че ли е още по-изморен от обикновено. Елса си мисли, че може би е свързано с ниския център на тежестта, за който говореше баба.
Тя остава на място, затаила дълбоко дъх, докато се увери, че Алф не е тръгнал към мазетата. Накрая вратата на гаража се отваря, Елса си отдъхва и продължава нагоре по стълбите.
Спира на най-горната площадка и стои пред апартамента на баба, докато лампите изгаснат. Многократно прокарва пръсти по думите, изписани с почерка на баба, но не отваря плика. Вместо това го пъхва в раницата си, изляга се върху студения под и почти затваря очи. Отново опитва да отиде в Миамас. Лежи с часове, без да успее. Лежи, докато вратата най-долу се отваря. Елса предполага, че това е Алф, който се връща обратно, макар че не чува нито стъпки, нито някой да се прибира в апартамента си.
Лежи на пода с почти затворени очи, чак докато нощта обгръща прозорците на блока и тя чува пияницата да вдига шум няколко етажа по-надолу.
Мама не обича да наричат пияницата „пияницата“. „Ами как тогава?“, питаше Елса, а мама я поглеждаше колебливо и с леко нерешителен глас успяваше да каже: „Тя е... ами, човек, който е... изморен“. При което баба изсумтяваше: „Изморен? Ха, не думай, как няма да се измори, като се налива по цяла нощ!“. Тогава мама възкликваше „мамо!“, а пък баба разперваше ръце и питаше „с-е-г-а пък какво лошо казах?“, след което идваше време Елса да си сложи слушалките.