В онзи ден всички огледала били счупени и всички сърца били разбити. Били разбити с такава сила, че ги чули на десет хиляди километра.
Бабата на Елса живееше според ритъм, различен от този на повечето хора. Функционираше различно. В истинския свят, където всичко работеше, тя беше хаос. Но когато истинският свят се срине, когато всичко стане хаос, хората като баба могат да се окажат единствените, които работят. Това беше нейната суперсила. Така че когато бабата на Елса опитваше да се добере до някоя далечна точка на земното кълбо, едно бе сигурно: че мястото е такова, от което всички останали се опитват да се махнат. И ако някой я попиташе защо го прави, тя отговаряше: „Защото съм лекар, по дяволите. И като лекар съм се отказала от правото да избирам чий живот да спасявам“.
Баба не беше много по ефективността и икономиката, но в хаоса всички я слушаха. В истинския свят другите лекари вероятно не биха я последвали доброволно дори до магазина, но когато светът се сринеше, всички ѝ се подчиняваха като войници на генерал. Защото немислимите катастрофи раждат немислими ситуации. И немислими супергерои.
Веднъж, късно вечерта, когато бяха на път към Миамас, Елса попита баба какво е да бъдеш някъде, където светът се срива. Какво ли е било да си в Страната-на-Почти-Будните по време на Войната-Без-Край и да видиш как вълната залива деветдесет и деветимата ангели. А баба отговори: „Като най-лошото нещо, което можеш да си представиш, измислено от най-злото нещо, което можеш да си представиш, умножено по число, което дори не можеш да си представиш“. Онази нощ Елса много се изплаши и попита баба какво щяха да правят, ако някой ден светът се срине там, където живеят.
Тогава баба хвана показалците ѝ, стисна ги здраво в дланите си и отвърна: „Ще направим това, което правят всички: каквото можем“. Елса се сви в скута ѝ и попита: „А какво можем да направим?“. Баба я целуна по косата, прегърна я силно, силно, силно и прошепна: „Да грабнем толкова деца, колкото можем да носим. И да тичаме с всичка сила“. „Бива ме да тичам“, прошепна Елса. „И мен“, прошепна баба в отговор.
В деня, когато Елса се роди, баба беше далеч. На война, някъде, където светът се беше сринал. Беше прекарала там месеци, но отиваше да си хване полета. Прибираше се. Тогава обаче чу за вълната, която заляла някое още по-далечно място, и как всички отчаяно опитвали да се спасят. Затова направи каквото правеше по принцип и отиде на това място. Защото там имаха нужда от лекари. Успя да отведе много деца далеч от смъртта, но не и синовете на жената с черната пола. Вместо това отведе нея. Прибра я у дома.
Елса и мама седят в Киа. Сутрин е и има задръстване. По прозорците падат снежинки, големи като калъфки за възглавници.
– Това беше последното пътуване на баба ти. След това тя си остана вкъщи – казва мама за финал.
Елса не знае кога за последно я е чувала да разказва толкова дълга история. Мама почти никога не разказва истории, още по-малко дълги, но тази е толкова продължителна, че вчера мама заспа по средата и днес трябваше да довърши в колата на път към училище. Историята е за последното пътуване на баба и първите дни на Елса.
– Защо пътуването е било последното ѝ? – пита Елса.
Мама се усмихва едновременно тъжно и щастливо. Това е комбинация от емоции, която единствено тя владее напълно.
– Получи нова работа.
Мама придобива вид сякаш си е спомнила нещо неочаквано. Като че споменът се е изтърколил от вътрешността на счупена ваза.
– Ти се роди твърде рано, докторите се притесняваха за сърцето ти, така че трябваше да останем в болницата няколко седмици. Тя и баба се прибраха в същия ден, в който и ние двете...
Елса разбира, че има предвид жената с черната пола. Мама държи здраво волана на Киа и продължава разсеяно, сякаш сама на себе си:
– Никога не съм говорила много с нея. Мисля, че никой в блока не искаше да ѝ задава твърде много въпроси. Оставихме баба ти да се оправя с нея. А после...
Мама въздъхва, а очите ѝ се наливат с разкаяние.
– ...после годините се занизаха. Бяхме заети. А тя вече е просто жена, която живее в блока. Ако трябва да съм честна, бях забравила, че тя се нанесе по такъв начин. Вие двете заживяхте тук в един и същи ден...
Мама се обръща към Елса. Опитва да се усмихне. Не ѝ се получава особено добре.
– Ужасен човек ли съм, задето бях забравила за това?
Елса клати глава. Мисли да каже нещо за Чудовището и ворша, но се отказва, защото я е страх, че мама ще ѝ забрани да ги вижда повече. Баба има крайно странни принципи, що се отнася до общуването на деца с чудовища и воршове. Елса разбира, че всички ги е страх от тях и че ще е нужно много време, за да проумеят, че те не са такива, за каквито ги имат. Точно както с пияницата.