– Къде сме тръгнали? – пита мама, като същевременно се опитва да моли за извинение всички коли, които подминава.
– Казва се „накъде“ – измърморва Елса, защото не успява да се сдържи.
– Къде. Сме. Тръгнали. Елса? – артикулира мама по начин, който, ако Елса трябва да бъде честна, всъщност звучи леко обвинително.
– Ами, към болницата, предполагам, защото той си мисли, че ще раждаш – смотолевя Елса на жабката.
– Ще раждам... – констатира мама мрачно, докато навигира покрай всички коли, които се хвърлят встрани от сирените на летния полицай.
– Ммм – казва Елса.
– Защо си му казала, че бебето се ражда?
– Не съм! Но никой никога не ме слуша! – сопва се Елса обидено.
– Аха! И какво според теб да правя сега? – сопва ѝ се мама в отговор и може би не звучи чак толкова овладяно.
– Ами, вече караме след него адски дълго и той сигурно доста ще се ядоса, ако разбере, че всъщност няма да раждаш сега – отбелязва Елса поучително.
– МИСЛИШ ЛИ!? – изревава мама нито поучително, нито овладяно.
Елса избира да не се впуска в дискусия дали въпросът на мама е саркастичен, или ироничен.
Спират пред входа за спешни случаи и мама сякаш наистина смята да слезе от колата и да си признае всичко пред летния полицай. Наистина така изглежда. И наистина се опитва да го направи. Но той я избутва обратно в колата и ѝ виква, че ще доведе помощ. След това се втурва, крещейки, към входа. Отстрани изглежда като човек, който е разлял врящ шоколад върху ръцете си. Мама гледа нещастно след него. Това е нейната болница. Тя е шефът тук.
– Доста ще ми е трудно да обясня това на персонала – измърморва тя и обляга отчаяно чело на волана.
– Може да кажеш, че е било някакъв вид тренировка? – предлага Елса.
Мама не отговаря. Елса отново се прокашля.
– Баба би сметнала, че ситуацията е забавна.
Мама се усмихва слабо и се обръща към Елса, този път облягайки ухо на волана. Двете дълго се гледат.
– Да, би сметнала проклетата ситуация за забавна – съгласява се мама.
– Не ругай – казва Елса.
– Ти ругаеш през цялото време!
– Аз не съм ничия майка.
Мама пак се усмихва.
– Тушѐ.
Елса отваря и затваря жабката няколко пъти. Поглежда нагоре към фасадата на болницата. Зад един от прозорците се намира стаята, където Елса спа в едно легло с баба онази нощ, когато баба отиде в Миамас за последен път. Струва ѝ се, че оттогава е минала цяла вечност. И от цяла вечност тя самата не успява да отиде в Миамас.
– Каква беше работата? – пита тя, най-вече за да се разсее.
– А? – сепва се мама.
– Каза, че онова с цунамито е било последното пътуване на баба, защото е получила нова работа. Каква беше работата?
Мама докосва пръстите на Елса и прошепва:
– Баба. Получи работа като баба. Оттогава никога не е пътувала.
Елса кима бавно. Мама гали ръката ѝ. Елса отваря и затваря жабката. После поглежда нагоре, сякаш тъкмо ѝ е хрумнало нещо, но го прави най-вече за да смени темата, защото не иска да мисли за това колко е ядосана на баба в момента.
– Значи, извинявай, ама какво всъщност си мислеше онзи полицай? Че ще родиш, докато караш кола? Можеш ли изобщо да караш, ако ще раждаш?
Мама я потупва по рамото.
– Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко знаят повечето мъже за раждането на деца, миличка.
Елса кима и изсумтява:
– Мъгъли.
Мама се навежда и я целува по челото. Елса среща погледа ѝ.
– С татко влюбването ли ви се изчерпа, че се разделихте? – пита тя толкова бързо, че сама се изненадва от въпроса.
Мама се обляга назад. Прокарва пръсти през косата си и поклаща глава.
– Защо питаш?
Елса свива рамене.
– Все за нещо трябва да говорим, преди полицаят да се върне и хората да видят шефа си и да се окажеш в мега конфузна ситуация...
Мама отново придобива нещастно изражение. Елса подръпва уплътнението. Осъзнава, че явно е било твърде рано да се шегува с това.
– Хората се женят, защото се влюбват, така че сигурно се разделят, защото им е свършило влюбването – казва тя тихо.
– Това в училище ли го чу? – усмихва се мама.
– Моя собствена теория е.
Мама отново се засмива високо и съвсем без предупреждение. Като внезапен порой във филм. Елса се ухилва.
– На дядо и баба също ли им е свършило влюбването? – пита тя, след като мама се насмива.
Мама бърше очи.
– Те никога не са се женили, миличка.
– Защо не?
– Баба ти беше специална, Елса. Беше трудно да се живее с нея.
– Как така?
Мама масажира клепачите си.
– Трудно е за обяснение, миличка. Но по онова време жените като нея бяха нещо необичайно. Е... хората като нея като цяло са нещо необичайно. Но тогава например рядко се случваше жена да стане лекар. Още по-малко пък хирург. И академичният свят изглеждаше много различно... та...