Но едни от най-необичайните, дори според стандартите на баба, са съжалявците. Те са диви стадни животни, а пасбищата им се намират точно до Миамас. Разбира се, това какво точно пасат варира много и всъщност никой не е съвсем наясно как оцеляват, като се имат предвид обстоятелствата. Съжалявците на пръв поглед изглеждат горе-долу като бели коне, но са значително по-амбивалентни, тъй като страдат от рядък биологичен дефект, вследствие на който не могат да взимат решения. Това, естествено, води до известни проблеми от практичен характер, защото съжалявците, както казахме, са стадни животни и много често се случва да се блъскат едни в други, когато тръгнат нанякъде, но после съжаляват и тръгват обратно. Затова винаги имат огромни продълговати цицини на челата, в резултат на което хората често ги бъркат с еднорози, когато някоя приказка от Миамас, в която има съжалявци, стигне до истинския свят. В Миамас обаче разказвачите на приказки са се научили по трудния начин никога да не спестяват от разходите за заплати, като наемат съжалявец да свърши работата на еднорог, защото тогава приказките проявяват тенденцията така и да не стигат до кулминацията. Освен това никой, ама наистина никой не обича да стои зад съжалявец на опашката за бюфета.
„Така че няма смисъл да съжаляваш, само ще те заболи глава!“, възкликваше баба и се пляскаше по челото. Ето за какво мисли Елса, докато двете с мама седят в Киа, която е паркирана пред училище.
Чуди се дали баба някога е съжалявала за всички пъти, когато е оставяла мама. Чуди се дали главата на баба е била обсипана с цицини. Надява се да е било така.
Мама масажира слепоочията си и ругае през зъби. Съвсем очевидно съжалява, че потегли от болницата по такъв начин. Като че ли едва сега я осенява мисълта, че първото, което трябва да направи щом откара Елса до училище, е да се върне обратно в болницата и да бъде шеф.
Елса я потупва по рамото.
– Може да се оправдаеш, че си изкуфяла покрай бременността – утешава я тя.
Мама затваря очи отчаяно. Напоследък често ѝ се случва да изкуфее покрай бременността. Толкова често, че сутринта дори не можа да намери шала на Грифиндор, когато го търсиха, а освен това постоянно оставя телефона си на необичайни места. В хладилника, в торбата с боклук, в коша за пране, а веднъж и в маратонките на Джордж. Сутринта се наложи Елса три пъти да ѝ звъни, което не е съвсем безпроблемен процес, тъй като дисплеят на телефона ѝ е доста замъглен, откакто му се случиха баба и тостерът. Но накрая намериха телефона на мама в раницата на Елса. Шалът на Грифиндор също беше там.
– Ето, виждаш ли! – пробва се мама. – Нещо е изгубено само ако майка ти не може да го намери!
Но Елса просто завъртя очи, а мама придоби засрамено изражение и смотолеви, че била изкуфяла покрай бременността.
Сега също изпитва срам. И съжаление.
– Не мисля, че ще продължа да бъда шеф на болница, ако им кажа, че съм забравила за полицейския автомобил, който ме ескортира до Спешното, миличка.
Елса се навежда и докосва мама по бузата.
– Всичко ще се оправи, мамо. Всичко ще е наред.
Докато го казва, Елса осъзнава, че това са думи на баба. Мама слага ръка върху Половинката и кима с престорена увереност, за да смени темата.
– Татко ти ще те вземе следобед, да знаеш. А Джордж ще те откара в понеделник. Тогава съм на конференция и...
Елса търпеливо почесва мама по косата.
– В понеделник не съм на училище, мамо. Излизам в коледна ваканция.
Мама хваща ръката на Елса, доближава я до устата си и вдишва дълбоко. Сякаш се опитва да напълни дробовете си с нея. Както правят майките, чиито дъщери порастват прекалено бързо.
– Извинявай, миличка. Аз... забравям.
– Няма нищо – казва Елса.
Макар че не е точно така.
Прегръщат се силно, преди Елса да изскочи от колата. После изчаква Киа да се скрие от поглед, преди да отвори раницата си и да извади мобилния телефон на мама. Намира татко в указателя и пише съобщение: „Между другото, няма нужда да взимаш Елса следобед. Аз ще се погрижа!“. Елса знае, че така говорят за нея. Като за нещо, което трябва да „взимат“ и за което да се „погрижат“. Като пране. Знае, че не влагат лош смисъл в това, но все пак. Никое седемгодишно дете, което е гледало филми за италианската мафия, не иска семейството му да се „погрижи“ за него. Разбира се, трудно е да обясни това на мама, защото тя изрично беше забранила на баба да оставя Елса да гледа такива филми.
Мобилният на мама вибрира в ръката на Елса. На дисплея се появява името на татко. Отдолу пише: „Разбирам“. Елса изтрива съобщението, както и есемеса, който тя му прати. Остава на паркинга и започва да брои назад от двайсет до нула. Щом стига до седем, Киа се задава със свистящи гуми. Мама спира на паркинга и задъхано сваля страничния прозорец. Елса ѝ подава телефона. Мама мърмори, че е „изкуфяла покрай бременността“. Елса я целува по бузата. Мама размахва ръка пред гърлото си и пита дали Елса е виждала шала ѝ.