Изражението на Елса я издава, че няма представа за какво става дума. Алф заскубва остатъците от косата си и изчезва навътре в апартамента. Връща се с пълна чаша кафе и карта. С трясък оставя чашата на един рафт в антрето и очертава с химикалка дебел кръг върху картата.
– Аааа, там ли! Ами че това е до мола! – възкликва Елса и поглежда Алф учудено. – Защо просто не каза така?
Алф отвръща нещо, което Елса не разбира съвсем, след което тръшва вратата пред носа ѝ.
– Ще задържа картата! – виква Елса доволно през отвора за пощата.
Той не отговаря.
– И ако се чудиш, в коледна ваканция съм! Затова не съм на училище! – добавя тя.
Алф и този път не отговаря.
Щом се връща долу, Елса заварва ворша да лежи удобно настрани, разперил два крака във въздуха, сякаш сериозно е недоразбрал някое упражнение по пилатес. Чудовището пък стои отвън и търка ръце. Изобщо не изглежда да му е удобно.
– Носът – изсъсква той и размахва отвратено грамадна длан пред лицето си, за да илюстрира какво има предвид.
– Лепкав. Целият нос... лепкав...
Поглежда Елса умолително. Тя въздъхва, подава глава в мазето и посочва подканващо ворша.
– Измий си носа, тръгваме.
Воршът се обръща гъвкаво и се изправя на лапи. Изплезва език, голям колкото кърпите за гости в малката баня у дома при мама и Джордж, след което облизва сладоледа от носа си.
Елса поглежда Чудовището и вдига плика.
– Идваш ли?
Чудовището кима. Качулката се плъзга няколко сантиметра назад и големият белег на лицето му проблясва за миг на светлината от флуоресцентната лампа на тавана. Дори не пита къде ще ходят. Трудно е да не го харесваш заради това.
Елса поглежда първо него, после ворша. Мама със сигурност ще се ядоса, че Елса бяга от училище и излиза без разрешение, но винаги, когато я пита защо толкова се притеснява, мама отговаря: „Защото ме е страх да не ти се случи нещо!“. А на Елса ѝ е много трудно да си представи какво всъщност може да ѝ се случи, след като с нея има чудовище и ворш. Затова решава, че предвид обстоятелствата би трябвало да е о’кей да излезе.
Когато излизат от мазето, воршът опитва да оближе Чудовището. То подскача ужасено назад, дръпва ръката си, после грабва една метла, облегната на съседното мазе. Воршът като че се хили закачливо и размахва провокативно езика си напред-назад, описвайки широка дъга във въздуха.
– Стига! – казва му Елса.
Чудовището държи метлата пред себе си като копие и я завира в носа на ворша, изкъшквайки го назад.
– Казах стига! – отсича Елса строго, като този път говори и на двамата.
Воршът сключва челюсти около метлата и между зъбите му се чува хрущене на трески.
– Сти-г... – започва Елса, но не успява да довърши втората сричка, защото Чудовището с всички сили запраща метлата с все ворша в другия край на коридора и тежкото животно се удря силно в стената.
Воршът с едно движение свива и изпъва тялото си и скача обратно към Чудовището, още преди да е докоснал земята. Разтворил е челюсти, оголвайки зъби като кухненски ножове на парад. Чудовището го посреща с изпъчени гърди и свити юмруци.
– СТИГА ВЕЧЕ! – изкрещява Елса и изпречва малкото си телце на пътя на двете разярени същества. – Идеята е да защитавате МЕН, чистокръвни мъпети такива! Я СЕ СТЕГНЕТЕ!
Вика толкова силно, че гласът ѝ се накъсва. Стои беззащитна между острите като харпуни нокти на ворша и юмруците на Чудовището, които вероятно биха могли да откъснат главата от раменете ѝ. Въоръжена е единствено с безразличието на едно почти осемгодишно дете към собствената му физическа слабост. Но това е повече от достатъчно.
Воршът се спира насред скока и се приземява меко до нея. Чудовището отстъпва няколко крачки. Мускулите им бавно се отпускат, а дробовете им издишат въздух. Никой от двамата не я поглежда в очите.
– Идеята е да защитавате м-е-н – повтаря Елса по-тихо и опитва да не заплаче, но не ѝ се получава кой знае колко мега добре. – Никога преди не съм имала приятели, вие сте ми единствените, но едва ви срещнах и вече се опитвате да се избиете. Проклети мъпети.
Воршът свежда нос. Чудовището търка ръце и изчезва под качулката си. Качулката кима по посока на ворша.
– Започна – казва Чудовището.
Воршът изръмжава в отговор, както ръмжи някой, който иска да каже „Пф! Ти започна!“, но не може да говори.
– Стига! – хока ги Елса.
Опитва да звучи гневно, но осъзнава, че звучи все едно плаче. А всъщност не плаче. Може би само мъничко, ама съвсем мъничко.
Чудовището вдига плахо ръка и утешително потупва въздуха до нея, възможно най-близо до тялото ѝ, но без да я докосва.