– Из... винявай – смотолевя той.
Воршът я побутва по рамото. Елса докосва носа му с чело.
– Имаме важна мисия и всъщност не можем да се размотаваме и да се държим като мъпети. Трябва да доставим писмото, защото според мен баба иска да се извини на още някого. А мисля, че има и още писма и трябва да доставим всичките, защото ми се струва, че именно това е ловът на съкровища. Това е приказката. Да доставим всички извинения на баба.
Елса заравя лице в козината на ворша, затваря очи и вдишва дълбоко.
– Трябва да доставим всички извинения заради мама. Защото се надявам, че последното ще е за нея.
16
Прах
Ловът се превръща в грандиозно приключение. В удивителна приказка.
Елса, естествено, реши да започнат с возене в автобус, както правят що-годе нормалните рицари от що-годе нормалните приказки, които се отправят на що-годе нормални приключения, но нямат достъп до коне или облачни животни. Но след като са чакали автобуса пет минути, Елса забелязва, че останалите хора наоколо хвърлят изплашени погледи към Чудовището и ворша и се отдръпват колкото се може по-далеч от тях, без все пак да се озоват по-близо до съседната спирка. Става ѝ ясно, че пътуването няма да мине съвсем безпроблемно.
Когато най-накрая се качват на автобуса, отгоре на всичко се оказва, че воршовете като цяло хич не обичат да се возят в автобус. Той започва да души наоколо, да настъпва хората по краката, да събаря чанти с опашка и да се лигави твърде близко до Чудовището, така че Чудовището да не може да се почувства кой знае колко комфортно. Накрая Елса решава да изостави проекта с автобуса и тримата слизат. Изминали са цяла една спирка разстояние.
Елса се загръща още по-здраво с шала на Гринфиндор, пъха ръце в джобовете и те тръгват пеша в студа и снега. Воршът така се радва, че вече не се налага да се вози в автобуса, че започва да подскача в кръг около Елса и Чудовището като игриво кутре. Чудовището изглежда отвратен. Върви скръстил ръце зад гърба си като ски скачач и се опитва да се свие, доколкото е възможно – което, разбира се, не е много – за да не го докосне разлигавеният език като кърпа, когато косматият звяр минава покрай него.
Чудовището като че ли не е свикнал да се вясва навън през деня, мисли си Елса. Може би защото Вълчето сърце е свикнал да живее в тъмните гори отвъд Миамас, където слънчевата светлина не смее да се покаже. Или поне там живее в приказките на баба, така че ако в това приключение въобще има някаква логика, това би трябвало да е разумното обяснение.
Когато ги видят, хората по тротоара правят това, което по правило вършат хората, когато видят момиче, ворш и чудовище да се разхождат рамо до рамо: пресичат улицата. Някои, естествено, се преструват, че това няма нищо общо със страха им от чудовища, воршове и момичета, като демонстративно се правят, че говорят високо по телефона с някого, който съвсем неочаквано ги упътва в напълно противоположна посока. Както таткото на Елса прави понякога, когато се обърка и не иска непознатите наоколо да разберат, че той е от хората, които се объркват. Майката на Елса няма такъв проблем, защото ако тръгне в грешна посока, просто продължава да върви, така че човекът, с когото ще се среща, трябва да тръгне след нея. Баба решаваше проблема, като се караше на пътните табели. С всеки е различно.
Друга част от хората, които срещат приключенското трио, съвсем не се държат толкова дискретно, ами гледат Елса от другата страна на улицата сякаш е жертва на отвличане. Елса си мисли, че Чудовището сигурно е добър в много неща, но като похитител, който може да бъде обезвреден с кихане, едва ли би бил особено ефективен. След това се замисля, че сополите са доста особена ахилесова пета за един супергерой.
Един костюмиран мъж, който върви бързо и говори високо по бяла слушалка в ухото, изобщо не успява да ги види и продължава да марширува по тротоара, докато едва не забива чело в гръдната кост на Чудовището, който ужасено опитва да отскочи встрани, за да не вземе да се докосне до удавения в гел перчем. Мъжът с костюма надава остър писък. Чудовището отстъпва назад и търка ръце сякаш са били опръскани със слюнка. Воршът излайва леко и игриво. Мъжът с костюма се отдалечава, препъвайки се. Лицето му е пребледняло, а бялата слушалка се подмята до тялото му като каишка.
Елса поглежда Чудовището. Поглежда ворша. Клати разочаровано глава.
– Жалко, че не ви познавах на Хелоуин. Щяхте да сте адски добра хелоуинска компания.
Като че ли нито един от двамата не разбира какво означава това. Чудовището изчезва под качулката си така, че се подава само брадата му. Воршът спира да подскача в кръг и изглежда задъхан, както става с воршовете, които вече не са кутрета, когато си припомнят, че действително не са кутрета.