– Не е нужно да стоиш до мен през цялото време, за да ме пазиш, щом е толкова важно изобщо да ме пазиш! – избухва тя, малко по-ядосано, отколкото ѝ се искаше, макар че още отначало възнамеряваше да прозвучи адски ядосано.
Започнала е наистина да счита Чудовището за приятел, но сега ѝ бе напомнено, че той е там само защото баба му е казала да я пази. В такъв случай да се маха и да хваща гората, мисли си Елса. Буквално, защото Вълчето сърце е живял именно в гората, ако в тази приказка въобще има някаква логика.
Чудовището мълчи. Асансьорът спира. Вратите се отварят. Елса излиза навън. Чудовището тръгва след нея с безшумни стъпки. Подминават редица врати, преди да намерят тази на крачния психолог. Елса почуква толкова силно, че трябва да стисне зъби, за да не забележи Чудовището колко са я заболели кокалчетата. Той отстъпва към другата стена на тесния коридор, сякаш осъзнава, че човекът от вътрешната страна на вратата може би ще погледне през шпионката и Чудовището иска да му даде възможност да види поне половината от грамадната му фигура. Елса забелязва как той опитва да си придаде колкото се може по-дребен и нестраховит вид. За жалост е трудно да не го харесваш заради това, дори и да опитваш. И дори и нестраховит да не е точната дума.
Елса отново чука на вратата. Никой не отваря. Тя долепя ухо до ключалката. Ново почукване. Ново неотваряне.
– Празно – казва Чудовището бавно.
– Нима? – отвръща Елса саркастично.
Или иронично. Вече дори самата тя не е сигурна. И всъщност не иска да му е ядосана, защото в действителност е ядосана на баба. Просто е изморена. Така ужасно, ужасно изморена. И освен това адски я болят кокалчетата. Оглежда се наоколо и вижда два дървени стола.
– Крачният психолог може да е в обедна почивка, ще изчакаме – казва тя на Чудовището и се тръшва толкова тежко върху единия от столовете, че около нея се завихря торнадо от прах.
Елса киха. На Чудовището сякаш му се иска да издере очите си и да побегне с писъци.
– Не го направих нарочно! Беше заради праха! – възкликва Елса отбранително.
Чудовището като че ли приема извинението. Но остава на няколко метра разстояние. Стои с ръце зад гърба, без да помръдва дори с мигли. Така минават поне три или четири завинагита.
За Елса тишината преминава от приятна през досадна до непоносима за около едно и половина завинагита. След като изчерпва всички занимания, за които се сеща, като например да барабани с пръсти по стола, да чопли пълнежа на тапицерията през една малка дупчица и с нокътя на показалеца си да дълбае името си в мекото дърво на подлакътника, тя нарушава тишината с въпрос, който прозвучава по-осъдително, отколкото е възнамерявала.
– Защо имаш войнишки панталони, ако не си войник?
Чудовището диша бавно под качулката.
– Стари панталони.
– Бил ли си войник преди?
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– Войните са лоши и войниците са лоши. Войниците убиват хора! – обвинява го Елса.
– Не такъв войник – отвръща Чудовището тихо.
– Има само един вид войници! – отсича Елса.
Чудовището не отговаря. Елса издълбава мръсна дума в дървото. Всъщност не иска да задава въпроса, който я изгаря отвътре, защото не иска Чудовището да знае колко наранена се чувства. Но не може да се сдържи и просто да забрави за това. Това е един от големите ѝ проблеми, поне така казват в училище. Никога не може просто да се сдържи и да забрави.
– Ти ли показа Миамас на баба, или баба го показа на теб? – изплюва тя думите.
Чудовището не помръдва, но Елса вижда, че той диша. Кани се да повтори въпроса, когато изпод качулката се чува:
– Баба ти. Показа. Като дете.
Думите му звучат като всичко, което казва на обикновения език. Сякаш излизат от устата му скарани.
– Бил си на моята възраст – констатира Елса, мислейки си за снимките на Момчето върколак.
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– Тя разказваше ли ти приказки? – пита Елса тихо и се надява, че той ще каже не, макар да знае какъв ще е отговорът.
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– По време на война ли се срещнахте? Затова ли те наричаше Вълчето сърце? – пита Елса, без да го поглежда.
Всъщност не иска да знае нищо повече, защото туморът на ревността отново се разраства. Но качулката помръдва нагоре-надолу.
– Лагер. Лагер за хора, които бягат – чува се от мрака зад брадата.
– Бежански лагер – поправя го Елса, след което пита: – Баба ли те доведе тук? Тя ли уреди да живееш в нашия блок?
Изпод качулката се чува дълго издишане.