– Живял на много места. Много домове.
– Приемни домове? – пита Елса.
Качулката отново помръдва нагоре-надолу.
– Защо не остана там?
Качулката помръдва от ляво надясно, много бавно.
– Лоши домове. Опасни. Баба ти ме прибра.
– Затова ли стана войник, когато прасна? За да можеш да ходиш на същите места като баба?
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– И ти ли искаше да помагаш на хората? Като нея?
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– Защо тогава не стана лекар като баба?
Чудовището търка ръце една в друга.
– Кръв. Не обича... кръв.
– Браво, че си станал войник в такъв случай! – възкликва Елса иронично.
Или саркастично. Не е сигурна. Той не отговаря, затова тя пита:
– Сирак ли си?
Качулката не помръдва. Чудовището мълчи. Но Елса вижда, че брадата потъва по-навътре в мрака. Изведнъж Елса въодушевено кима сама на себе си.
– Като в „Х-Мен“! – възкликва тя, разкривайки много повече ентусиазъм, отколкото ѝ се иска.
Качулката не помръдва. Елса прочиства гърло малко смутено.
– Х-Мен са... мутанти. И много от тях са сираци. Много е... cool.
Качулката не помръдва. Елса вади още пълнеж от седалката на стола. Чувства се глупаво. Мисли си да отбележи, че Хари Потър също е сирак, а да приличаш по каквото и да е на Хари Потър, е безкрайно cool, но после осъзнава, че Чудовището вероятно не чете толкова много качествена литература, колкото би могъл да се надява човек. Затова се въздържа.
– Миамас означава ли нещо на тайния език? Или по-скоро на твоя език? Искам да кажа, че не звучи като останалите думи от тайния език. В смисъл, от твоя език. Звучи различно! – казва тя вместо това, една голяма идея по-объркано, отколкото беше планирала.
Качулката не помръдва. Но думите му зазвучават по-меко. Не като другите думи, които излизат от устата на Чудовището сякаш са нащрек. Сега гласът му звучи почти замечтано.
– Езикът на мама. „Миамас“. Езикът на... моята майка.
Елса вдига глава и се вглежда дълбоко в мрака под качулката.
– Не говорехте ли един и същ език?
Качулката помръдва от ляво надясно.
– Откъде е майка ти? – пита Елса.
– Друго място. Друга война.
– И какво означава Миамас?
Думите прозвучават като въздишка.
– Означава „обичам“. Езикът на мама.
Елса откъсва последната част от пълнежа, до която успява да се добере. Свива я на топче, което започва да търкаля по подлакътника, за да не обръща внимание на тумора.
– Значи това е било твоето кралство. Затова се нарича Миамас. Няма нищо общо с това, че аз казвах на пижамата „миама“. Типично в бабин стил, измислила е Миамас, за да знаеш, че майка ти те обича – мърмори тя, но спира рязко веднага щом осъзнава, че го е казала на глас, въпреки че само си го мислеше.
Чудовището премества тежестта си от крак на крак. Диша по-бавно. Търка ръце.
– Миамас. Не измислен. Не наужким. Не ако си... малък. Миамас. За децата... истински.
Елса затваря очи, за да не се издаде, че е съгласна, а Чудовището продължава:
– В писмото. Извинението на баба. Беше извинение за мама – прошепва той изпод качулката.
Клепачите на Елса се стрелват нагоре, а веждите ѝ – надолу.
– А?
Гръдният кош на Чудовището се издува и свива.
– Ти пита. За писмото на баба. Какво пишеше. Извиняваше се за мама. Така и не намерихме... мама.
Погледите им се срещат и постигат компромис. В този миг между тях се заражда малко, но взаимно уважение, като между жители на Миамас. Елса разбира, че той ѝ разказва за писмото, защото знае какво е хората да имат тайни от теб само защото си дете. Затова вече не звучи толкова ядосана, когато го пита:
– Търсили сте майка ти?
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– Колко време?
– Винаги. След... лагера – чува се изотдолу.
Елса зяпва едва забележимо.
– Затова ли баба е пътувала толкова много? Защото сте търсели майка ти?
Ръцете на Чудовището започват да се движат по-бързо. Гърдите му се издуват и свиват. Качулата се отмества само няколко сантиметра надолу. После безкрайно бавно помръдва обратно нагоре.
След това настава тишина.
Елса кима и се заглежда в скута си, а вътре в нея се надига безразсъден гняв.
– Баба също беше нечия майка! Не помислихте ли за това, а?
Чудовището не отговаря.
– Няма нужда да ме пазиш! – отсича Елса и почва да дълбае още мръсни думи в дървото.
Двамата мълчат най-малко едно или две завинагита.
– Не пазач – изръмжава най-накрая Чудовището.
За миг черните му очи се показват от мрака.
– Не пазач. Приятел.
После отново изчезва под качулката. Елса забива поглед в пода и заравя пети в мокета, който покрива целия коридор. От него се вдига още прах.