– Благодаря – прошепва тя кисело.
Качулката не помръдва. Елса спира да вдига прах. Поема бързо въздух и повтаря:
– Благодаря.
Но този път го казва на тайния език.
Чудовището не казва нищо, но вече не трие ръцете си една в друга толкова здраво и бързо. Елса забелязва това. Туморът бавно спада.
– Не обичаш да говориш кой знае колко, а? – пита тя на тайния език.
– Не говорил отдавна – отвръща Чудовището на обикновения.
– Имаш предвид, че отдавна не си говорил на обикновения език? – пита тя също на обикновения.
– Не говорил дълго, на никакъв език – отговаря той на тайния.
Елса кима замислено.
– И значи не обичаш да говориш много, а? – пита тя на тайния.
– А ти обичаш да говориш през цялото време – отговаря Чудовището.
За първи път на Елса ѝ се струва, че той се усмихва. Или поне почти.
– Тушѐ – признава Елса.
На обикновения език. Защото не знае как е „тушѐ“ на тайния.
След това тя и Вълчето сърце мълчат.
Елса не знае колко дълго чакат, но остават много след като тя всъщност е решила да се откажат. Чакат чак докато се чува леко изпиукване и вратата на асансьора се отваря, а отвътре излиза жената с черната пола.
Тя тръгва право към вратата с името от плика. Върви с такива крачки, каквито хората използват, когато вървят към врата, която е била много непослушна. Но спира на място, с едната пета отлепена от земята. Стои така и зяпа грамадния брадат мъж и малкото момиче, което изглежда все едно може да се побере в дланта му.
Момичето също я зяпа. Жената с черната пола държи пред себе си малка пластмасова кутия със салата. Кутията трепери. Жената изглежда все едно обмисля да се обърне и да избяга, прилагайки логиката на малките деца, които си мислят, че като затворят очи, другите също не ги виждат. Но вместо това остава на няколко метра от тях, вкопчила се с две ръце в кутията като в ръб на скала.
Елса става от стола. Вълчето сърце отстъпва назад. Ако Елса бе погледнала към него, щеше да види, че той е изпълнен с чувство, което никога преди не е виждала у него. Такъв страх, какъвто никой в Страната-на-Почти-Будните не би повярвал, че Вълчето сърце може да изпитва. Но Елса не го поглежда, погледът ѝ е вперен в жената с черната пола.
– Мисля, че имам писмо за теб – успява да каже накрая, като първо си поема дъх така, сякаш ще се гмурка от високия трамплин.
Жената с черната пола стои неподвижно, а кокалчетата на ръцете ѝ са побелели. Елса ѝ подава настоятелно плика.
– От баба ми е. Мисля, че праща поздрави и се извинява за нещо.
Жената взима плика. Елса не е сигурна къде да си дене ръцете и затова ги пъха в джобовете, както се прави с две големи, лепкави, розови дъвки, когато наоколо няма кошче. Не знае какво прави жената с черната пола тук, но се досеща, че баба неслучайно я е пратила да занесе писмото чак на този адрес. Защото в Миамас няма случайности. В приказките няма съвпадения. Всичко се случва така, както е замислено.
– Не пише твоето име на плика, знам, защото името ти го пише на пощенската кутия във входа ни, но писмото трябва да е за теб, защото иначе това би било съвпадение, а в приказките няма съвпадения! – информира я Елса скорострелно и изпъва гръб, защото рицарите в приказките винаги изпъват гърбове.
Днес жената с черната пола мирише на ментов бонбон, не на вино. Тя внимателно вади писмото от плика. Устните ѝ се свиват навътре. Писмото трепери.
– Аз... аз се казвах така, преди много време. Когато се преместих в блока ви, си върнах моминското име, но се казвах така, когато... когато срещнах баба ви.
– След вълната – казва Елса, не като въпрос.
Устните на жената изчезват напълно.
– Аз... мислех да си сменя името и тук в офиса. Но, ами, да. Не знам. Така и... така и не стана.
Писмото затреперва още по-силно.
– Какво пише? – пита Елса, защото така прави човек, ако е почти на осем и започва да си мисли, че би било доста грубо да не разбере какво пише в писмото само защото е бил твърде глупав и не го е прочел скришно, докато още е имал шанс.
Сега съжалява за това.
Лицето на жената с черната пола прави всичко както трябва, за да заплаче, но като че в тялото ѝ вече не са останали сълзи.
– Баба ти казва „извинявай“ – отговаря тя бавно.
– За какво? – пита веднага Елса.
– За това че... те е изпратила тук – казва жената с черната пола.
Елса мисли да я поправи, като посочи Вълчето сърце и каже „изпрати н-и тук!“. Но щом вдига поглед, вижда, че него вече го няма. Елса не е чула асансьора да изпиуква, нито вратата във входа да се затваря, той просто е изчезнал. „Като пръдня през отворен прозорец“, както казваше баба, когато търсеше нещо, което не е там, където го е оставила.