– О. Моите момчета обичаха... обичаха да... да разказват такива шеги. Питаха нещо и когато им отговориш, те викаха нещо друго и се смееха.
Щом казва „смееха“, тя се изправя на крака, чупливи като криле на хартиен самолет.
После всичко внезапно се променя. Стойката ѝ. Интонацията ѝ. Дори дишането ѝ.
– Мисля, че е време да си тръгваш – казва тя и застава до прозореца, с гръб към Елса.
Гласът ѝ е тих, но почти враждебен.
– Защо? – избухва Елса учудено.
– Искам да си отидеш – повтаря жената твърдо.
– Пф! И защо? Вървях през половината скапан град, за да ти дам идиотското писмо от баба, а ти не ми каза почти нищо, и сега АЗ трябва да си тръгна? Имаш ли представа колко студено е навън? – настоява да разбере Елса, както настояват почти осемгодишните, когато почувстват, че с тях са се отнесли несправедливо, а освен това навън е адски студено.
Жената продължава да стои с гръб към нея.
– Ти... не трябваше да идваш тук.
– Дойдох, защото си била приятелка на баба.
– Нямам нужда от проклето милосърдие! Справям се добре и сама! – казва жената мрачно.
– Sure, справяш се направо прекрасно. Наистина. Но не съм дошла заради някакво си милосърдие – отговаря Елса шокирано и става от стола насред облак прах.
– Ами, изчезвай тогава, малка проклетия! Махай се оттук! – изсъсква ѝ жената, все още без да се обърне.
Елса диша учестено. Изплашена е от внезапната агресия и е обидена, че жената дори не я поглежда. Отдръпва се от стола със свити юмруци.
– Аха! В такъв случай мама е сбъркала, като каза, че просто си изморена! Баба е била права! Ти си просто една проклета...
След това става както с всички гневни изблици. Те не се състоят просто от един гняв, ами от много. Редица гневове, хвърляни в гърдите ти, докато не изригнеш като вулкан. Елса е ядосана на жената с черната пола, защото не ѝ казва нищо, което да направи тази идиотска приказка по-разбираема. Ядосана е и на Вълчето сърце, понеже я изостави само защото се страхува от идиотския крачен психолог. А най-вече е ядосана на баба. И на тази идиотска приказка. Всички тези гневове, събрани заедно, ѝ идват твърде много. И още преди думите да излязат от устата ѝ, Елса знае, че изобщо не е правилно да казва нещо такова.
– ПИЯНИЦА! ТИ СИ ПРОСТО ЕДНА ПИЯНИЦА!!!
Още в същия миг Елса изпитва ужасяващо разкаяние. Но вече е твърде късно. Жената с черната пола се обръща. Лицето ѝ е разкривено и прилича на огледало с десет хиляди пукнатини.
– Вън!
– Не ис... – започва Елса и отстъпва назад, но залита и вдига извинително ръце пред себе си. – Съжаля...
– ВЪЪЪН! – изревава жената и започва да драска истерично във въздуха, сякаш търси нещо, с което да я замери.
И Елса се затичва.
Навън. Надалеч.
Тича по коридора, после по стълбите чак до първия етаж и накрая през кънтящото преддверие. Сълзите покриват очите ѝ като контактни лещи от филмьолк16, а тя хлипа толкова силно, че губи равновесие, залита слепешката и пада през глава. Раницата я удря по тила и Елса зачаква болката, която ще изпита, когато лицето ѝ се удари в пода.
Но вместо това се приземява върху нещо друго. В мига, в който очаква да забие чело право в бетона, тя усеща мека козина. Тогава емоциите в нея преливат и тя прегръща гигантското животно толкова здраво, че усеща как то се задъхва.
– Елса.
Гласът на Алф идва откъм входната врата. Произнася името ѝ като нещо очевидно. Не като въпрос.
– Ммм! – проплаква тя в козината на ворша.
– Хайде тръгвай, по дяволите. Прибираме се. Не може да лежиш на пода и да ревеш – изръмжава Алф.
Елса вдига бавно глава и иска, викайки, да разкаже цялата история на Алф. Да му каже всичко за морския ангел и за това как баба я праща на идиотски приключения, в които тя дори не знае какво да прави. Всичко за Вълчето сърце, който я изостави, когато имаше най-много нужда от него, и всичко за Половинката, която ще се появи и ще промени всичко в живота ѝ. Всичко за самотата, в която Елса е на път да се удави. Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.
– Какво правиш тук? – пита тя през сълзи.
Алф въздъхва и изръмжава цяла тирада, която Елса нито чува, нито разбира. Той трие едната си подметка в пода. Накрая измърморва неохотно:
– Нали ми даде адреса, по дяволите. Някой трябваше да те вземе. Карам такси от трийсет години, по дяволите, и знам да не оставям току-така малки момичета насам-натам.
Той млъква за малко, преди да добави, гледайки в пода:
– Баба ти щеше да ме утрепе, ако не те бях взел, мамка му.