Елса кима и избърсва лице в козината на ворша.
– И онзи там ли е с нас? – пита Алф кисело и сочи ворша.
Воршът отвръща на погледа му приблизително седемдесет и пет процента по-кисело. Елса кима и опитва да не се разплаче повторно.
– Тогава ще се вози в багажника – каза Алф решително.
Естествено, не става така. Воршът пътува на задната седалка с Елса и тя прекарва целия път заровила лице в козината му. Това е едно от най, ама най-хубавите качества на воршовете. Че са непромокаеми.
От уредбата на колата звучи опера. Или поне Елса си мисли така. Не е слушала много опера, но е чувала да говорят за нея и предполага, че звучи така. По средата на пътуването Алф я поглежда притеснено в огледалото.
– Искаш ли нещо?
– Какво например? – изхлипва Елса.
Алф сключва вежди над носа си.
– Не знам. Кафе?
Елса вдига глава и го зяпва.
– Аз съм на седем!
– Това какво общо има, по дяволите?
– Познаваш ли много седемгодишни, които пият кафе, а?
Алф клати недоволно глава.
– Не познавам много седемгодишни.
– Личи си – отвръща Елса.
– Забрави тогава, мамка му – изръмжава Алф.
Елса заравя лице обратно в козината на ворша. Алф изругава нещо там отпред и след малко подхвърля към нея хартиена торбичка. На нея има същия текст като на пекарната, от която баба винаги пазаруваше.
– Вътре има канелена кифла – казва Алф и добавя: – Само не плачи, докато ядеш, мамка му, че тогава няма да ти е вкусна.
Елса плаче, докато яде. Но кифлата все пак е вкусна.
Когато пристигат, тя изтичва от гаража до апартамента без дори да благодари на Алф или да каже чао на ворша. И без дори да се замисли, че сега Алф е видял ворша и може да се обади в полицията. Минава право покрай вечерята, която Джордж е сервирал на масата, и не казва и дума. Когато мама се прибира, Елса се преструва, че спи. А когато пияницата започва да крещи във входа през нощта, Елса за пръв път прави както правят всички останали в къщата.
Преструва се, че не чува.
18
Дим
Във всяка приказка има дракон. Заслугата е на баба.
Тази нощ Елса сънува отвратителни кошмари. Винаги е смятала, че най-лошото, което може да я сполети, е някой ден почти да затвори очи и да не може да отиде в Страната-на-Почти-Будните, а вместо това да заспи, без да сънува. Но тази нощ Елса научава, че има и по-лоши неща. Защото не може да отиде в Страната-на-Почти-Будните, но я сънува. Вижда я ясно, сякаш е там, само че отгоре. Все едно лежи по корем върху гигантски стъклен купол и наднича надолу. Без да може да усети миризмите, да чуе смеха или да почувства вятъра в лицето си, когато облачните животни се издигат към небето. Това е най-ужасният сън за всички вечности.
Защото Миамас гори.
Елса вижда принцовете, принцесата, воршовете, ловците на сънища, морския ангел и всички жители на всички кралства в Страната-на-Почти-Будните да бягат, за да се спасят. След тях настъпват сенките и навсякъде, откъдето минат, оставят сива, лишена от въображение смърт. Елса опитва да открие Вълчето сърце някъде в огнения ад, но него го няма. В пепелта лежат облачни животни, заклани безмилостно. Около тях Миамас гори. Горят и всички приказки на баба.
Между сенките броди фигура. Слаб мъж, обгърнат от облак цигарен дим. Това е единствената миризма, която Елса усеща от другата страна на купола, миризмата на бабиния тютюн. Мъжът се обръща нагоре и Елса вижда две ясни сини очи. През устните му се процежда димна завеса. Мъжът посочва право към Елса с показалец, деформиран като сив животински нокът, изкрещява нещо и в следващия миг стотици сенки се надигат от земята и се хвърлят към купола.
Елса се буди в момента, в който се изтърсва от леглото и пада по лице върху паркета. Остава да лежи на пода. Хванала се е за гърлото с две ръце, а гръдният ѝ кош се издува тежко. Има чувството, че минават милиони завинагита, преди да се увери, че се намира в истинския свят. Че сенките не са я захапали. Не бе имала кошмари от най-първия път, когато баба и облачните животни я отнесоха в Страната-на-Почти-Будните. Беше забравила какво е усещането. Изправя се, плувнала в пот и чувстваща празнина, след което опитва да подреди мислите си.
Чува някой да говори в антрето. Звучи като дивак, само че добронамерен. Да, „дивак“ като тези от истинския свят. Не „дивак“ като в Миамас, естествено. В Миамас „дивак“ е вид четириного, което много прилича на див вълк, само че по-лесно се ядосва. Баба е разказвала за тях. Диваците се ядосвали най-вече на дивите вълци, защото те им отмъквали всички роли в приказките. Така е от много вечности, още откакто един дивак бил изхвърлен в последния момент от една приказка поради „трудности в сътрудничество“. Приказката, от която го изгонили, вероятно много би напомнила на някои отворковци за по-популярната в истинския свят история за Червената шапчица. После дивите вълци обрали всички овации, защото играли върколаци в наизлезлите филми за вампири, и сега са едни от най-големите звезди в приказките, докато диваците обслужват клиенти в различните държавни институции из Страната-на-Почти-Будните, пушат жълти цигари, боядисват си козината на лилави кичури и са крайно недоволни от живота си.