– Знаеш кого имам предвид. Много слаб мъж, който вчера стоеше и пушеше във входа. Каза, че търсел едно дете, след което те описа. Всъщност изглеждаше много неприятно, затова го изгоних навън и му казах, че в тази жилищна асоциация в никакъв случай не се пуши.
Сърцето на Елса се свива и поглъща всичкия кислород в тялото ѝ.
Брит-Мари кима сама на себе си и влиза в кухнята, мърморейки:
– Крайно неприятен, още щом го видях си го помислих. Крайно неприятни хора са тези наркомани.
Елса се хваща за касата на вратата, за да не се строполи на земята. Никой не я вижда, нито дори Алф. Тя разбира какво е на път да се случи в това приключение.
Защото във всяка приказка има дракон.
Вината е на баба.
19
Пандишпаново тесто
В приказките от Миамас се разказва за безброй начини да се победи дракон. Но ако драконът е сянка, най-злият вид дракон обаче все пак изглежда като човек... как се побеждава нещо такова? Елса не знае дали дори Вълчето сърце би могъл да победи такъв дракон, даже по времето, когато е бил най-страховитият воин в Страната-на-Почти-Будните. А какво остава за сега, когато го е страх от сополи и не може да измие мисълта за кръв от собствените си пръсти?
Елса не знае нищо за сянката. Единствено това, че го е виждала два пъти, първо при погребалното бюро и после от автобуса, докато отиваше на училище. И че веднъж го сънува, както и че той е идвал дотук да я търси. А в Миамас няма случайности. В приказките всичко се случва така, както е замислено.
Значи това трябва да е имала предвид баба, като каза „защитавай замъка, защитавай приятелите си“. На Елса ѝ се иска единствено баба да ѝ бе дала армия, с която да ги защитава.
Решава да изчака и слиза в мазето чак късно вечерта, когато мракът е паднал достатъчно, за да може дете и ворш да се прокраднат незабелязано под балкона на Брит-Мари. Джордж е излязъл навън да тича, а мама подготвя всичко за утре и още не се е прибрала. След срещата със счетоводителя мама се залепи за телефона и говори с жената кит от погребалното бюро, с цветаря, със свещеника, с болницата и после пак със свещеника. Елса седя в стаята си и чете „Спайдърмен“, защото се опитва всячески да не мисли за утре. Проваля се.
Носи сладките, които получи от Мод. Дава ги на ворша и щом той ги излапва, Елса дръпва буркана толкова бързо, че зъбите му за малко да ѝ направят маникюр. Не иска езикът кърпа да оближе всички трохи вътре, защото баба винаги е казвала, че слюнката на воршовете се мие адски трудно, а Елса планира да върне буркана на Мод. След няколко дни, разбира се, тъй като това би било по-правдоподобно време, за което едно нормално същество да изпразни цял буркан със сладки. И то доста голям буркан всъщност, поне за всички, които не са воршове.
Воршът обаче, който откъдето и да го погледнеш, си е ворш, рови нетърпеливо с муцуна в раницата ѝ, подобно на разбунтувала се бетонобъркачка. Явно му е несравнимо трудно да си представи, че Елса може да е толкова глупава, че да дойде само с един нищо и никакъв буркан.
– Ще опитам да ти намеря още сладки, но дотогава ще трябва да ядеш протеинови блокчета – казва тя.
Воршът я поглежда така, сякаш току-що го е нарекла „шишко“.
– Стига си ме гледал така! С вкус на шоколад са! – казва Елса и му подава протеиновите блокчета.
Воршът, изглежда, не смята, че шоколадовият вкус помага особено. Но все пак изяжда седем. Елса вади от раницата си термос.
– Това е пандишпаново тесто. Но може би още не е баш истинско тесто, защото не знаех как да го приготвя. Намерих го в шкафа в кухнята. На опаковката пишеше „готово пандишпаново тесто“, но вътре имаше само прах. Затова налях вода. Но стана по-скоро слузесто, отколкото тестено – мърмори Елса виновно.
Воршът изглежда скептично настроен, но въпреки това изблизва всичката слуз от термоса. За всеки случай. Една от основните суперсили на воршовете са адски гъвкавите езици.
– Един мъж е идвал да ме търси – прошепва Елса в ухото му, опитвайки да звучи смело. – Мисля, че той е една от сенките. Трябва да бъдем нащрек.
Воршът я побутва с нос. Елса го прегръща и усеща напрегнатите мускули под козината. Той се преструва, че му се играе, но Елса разбира, че прави това, което воршовете правят най-добре. Приготвя се за битка. Елса го обича заради това.
– Не знам откъде идва, баба никога не ми е разказвала за този вид дракони – прошепва тя.
Воршът пак я побутва с нос и я поглежда с големите си очи, изпълнени със съчувствие. Като че ли му се иска да можеше да ѝ обясни всичко. На Елса пък ѝ се иска Вълчето сърце да беше тук. Като идваше насам, звънна на вратата му, но никой не отвори. Не искаше да вика, защото се страхуваше, че Брит-Мари ще я чуе и ще надуши нещо нередно. Вместо това почна да подсмърча шумно през отвора за пощата и даде ясна индикация, че е на път да изкиха една от онези лепкави кихавици, които само за миг оцветяват всичко наоколо в камуфлажна боя. Но нищо не се случи.