– Вълчето сърце е изчезнал – прошепва тя на ворша.
Воршът я бута с нос. Елса опитва да бъде смела. Получава ѝ се много добре, докато крачат през мазето. Нагоре по стълбите също върви съвсем о’кей. Но щом застават пред входната врата, тя усеща миризмата на дим и ужасът от кошмара се завръща и я парализира. Обувките ѝ сякаш тежат хиляда тонове. Главата ѝ пулсира, все едно вътре нещо се е откачило и подскача насам-натам.
Странно е колко бързо може да се промени значението на една миризма, в зависимост от това по кое отклонение завие на път към мозъка. Странно е колко близо едни до други живеят любовта и страхът.
„Не е наистина, само си въобразяваш, тук няма никакъв глупав дракон“, втълпява си Елса уверено. Не помага. Воршът чака търпеливо до нея, но обувките ѝ не помръдват.
Отвън вятърът довява вестник. От онези, които получаваш безплатно в пощенската си кутия, въпреки че си окачил табелка „Без реклами, благодаря!“ на вратата. Напомня ѝ за баба. Елса стои пред вратата, с обувки, тежащи хиляда тонове, а вестникът я разгневява. Превръща се в символ на всичко, на което е ядосана, защото ѝ напомня за баба, а именно тя я постави в тази ситуация. Тя я прати в тази приказка, а това е типично за стила на баба. Както беше типично в неин стил да тръгне да се разправя за безплатния вестник, който получи в пощенската си кутия, въпреки предупредителната табелка.
Елса си спомня ясно как баба се обади в редакцията на вестника и им се разкрещя, понеже са го оставили в кутията ѝ, въпреки че на табелката на вратата съвсем ясно пише „Без реклами, благодаря!“. Елса много е размишлявала защо на табелката пише „благодаря“, тъй като мама винаги казва, че ако човек не може да каже благодаря по такъв начин, че да звучи искрено, най-добре изобщо да не го казва. А изобщо не звучеше така, сякаш табелата на вратата на баба наистина го има предвид.
Хората от редакцията казаха на баба, че в техния вестник нямало реклами, ами „обществена информация“, каквато можело да се слага в пощите на хората, независимо дали те им благодарят, или не. Тогава баба настоя да разбере кой е собственикът на компанията, която издава вестника, след което настоя да говори с него. Хората от редакцията отговориха, че баба трябвало просто да проумее, че, по дяволите, собственикът няма време за такива глупости.
Разбира се, не трябваше да правят така, защото имаше купища неща, които баба отказваше „просто да проумее“. Освен това, за разлика от собственика на вестника, тя имаше много свободно време. „Никога не се отваряй на някого, който има повече свободно време от теб“, казваше често баба. Елса си го превеждаше като „никога не се отваряй на някого, който е жизнен за възрастта си“.
През следващите дни баба взимаше Елса от училище както обикновено, след което двете обикаляха из квартала с жълти торби от ИКЕА и звъняха на всички врати. Хората като че намираха това за странно, особено защото всички знаят, че жълтите торби не бива да се изнасят от магазина, но ако някой започнеше да задава твърде много въпроси, баба просто казваше, че са членове на екоорганизация, която събира хартия за рециклиране. Така никой не смееше да възрази. „Хората ги е страх от екоорганизациите. Мислят си, че ще нахлуем в апартамента и ще посочим обвинително към пликовете им за разделно събиране на боклук. Гледат твърде много филми“, обясняваше баба на Елса, докато натоварваха пълните торби в Рено. Елса така и не разбра в кои точно филми се случват такива неща според баба. Освен това знаеше много добре, че баба мрази екоорганизациите. Наричаше ги „панда фашисти“. А и жълтите торби всъщност не биваше да се изнасят от магазина.
Баба, разбира се, просто сви рамене. „Не съм ги откраднала, просто още не съм ги върнала“, измърмори тя и даде на Елса дебел черен маркер, с който да пише. Тогава Елса каза, че в замяна иска поне четири кутии Ню Йорк супер фъдж чънк на „Бен&Джерис“. На което баба отвърна: „Една!“. А Елса каза „три!“, на което баба отвърна „две!“, а Елса каза „три, иначе ще кажа на мама!“, след което баба изкрещя: „Не преговарям с терористи!“. Тогава Елса отбеляза, че ако човек провери „терорист“ в Уикипедия, ще види, че в дефиницията на думата има много неща, които са верни за баба, но нито едно, което е вярно за Елса. „Целта на терористите е да създават хаос, а мама казва, че ти точно това правиш по цял ден“, каза Елса. Тогава баба се съгласи да даде на Елса четири кутии, стига да вземе маркера и да обещае да си държи езика зад зъбите. И Елса го направи. По-късно през нощта отидоха до другия край на града. Елса седеше на тъмно в Рено и пазеше, докато баба търчеше от колата до входа на един блок и обратно, носейки жълтите торби от ИКЕА. На следващата сутрин собственикът на компанията, която издаваше безплатния вестник, се събуди, защото се звънеше на вратата. Бяха съседите, много възмутени от факта, че някой очевидно бе напълнил целия асансьор със стотици броеве на въпросния вестник. Пощенските кутии също бяха натъпкани догоре, голямата стъклена врата на входа беше облепена до последния милиметър, а пред всеки апартамент имаше струпани големи купчини, които се преобръщаха и рухваха надолу по стълбите, когато някой отвореше вратата си18. На първата страница на всеки брой прилежно и с големи букви бе изписано името на собственика, а под него: „Това всъщност е обществена информация!!!“.