На вратата отново се звъни. Елса подскача и тъкмо се кани да изръмжи нетърпеливо на Джордж, когато осъзнава, че отвън стои друг човек.
Тихо е поне половин дузина завинагита.
– Здравей, Елса – казва жената с черната пола безпомощно.
Днес всъщност е облечена с дънки, а не с черна пола. Мирише на ментов бонбон и изглежда изплашена. Все едно стои на сцена, а Елса е журито, което ще оцени изпълнението ѝ на I will always love you на Уитни Хюстън.
– Здрасти – казва Елса.
Жената диша толкова бавно, че Елса се страхува да не се задуши.
– Аз... много съжалявам, че ти се развиках в офиса – признава жената меко.
Всяка от тях е свела поглед към обувките на другата. В Елса бушуват различни чувства и тя не знае в кое от тях да опита да се вкопчи.
– Няма проблеми – промълвява накрая.
Устните на жената леко потръпват. По кожата около ъгълчетата им се появяват тънки линии, подобни на скреж.
– Малко се изненадах, когато дойде в офиса. Там рядко идват посетители. Аз... не ме бива много с посетителите.
Елса кима засрамено, без да вдига поглед от обувките на жената.
– Няма нищо. Извинявай, че казах онова за... – прошепва тя, неспособна да изрече последната дума.
Жената кима успокоително.
– Вината е моя. Трудно ми е да говоря за семейството си. Баба ти опита да ме накара да го направя, но в такива ситуации аз просто... да. Ядосвам се.
Елса върти нервно крак.
– Човек пие вино, за да забрави трудностите, така ли?
Жената затваря очи и си поема дълбоко дъх.
– Или за да има сили да ги помни. Струва ми се.
– И ти ли си повредена? – пита Елса, гъгнейки. – Като Вълчето сърце?
– Повредена по... по друг начин. Може би.
– А не можеш ли да се поправиш сама?
– Понеже съм психолог ли?
Елса кима.
– Не става ли?
Жената се усмихва. Почти.
– Не мисля, че лекарите могат сами да се оперират. Горе-долу същото е.
Елса отново кима. Жената с дънките за миг изглежда така, сякаш иска да ѝ подаде ръка, но се въздържа и вместо това се почесва по дланта разсеяно.
– В писмото баба ти пише, че иска да се... да се грижа за теб – прошепва тя.
– Явно пише това във всички писма.
– Звучиш ядосана.
– Не е написала писмо до мен.
Жената с дънките поклаща тяло за няколко секунди, все едно случайно са ѝ били местна упойка. После се протяга надолу, пъха ръка в една торба на пода и вади нещо оттам.
– Аз... вчера купих онези книги за Хари Потър. Още не съм стигнала далеч, но...
Елса я гледа така, сякаш очаква жената да забарабани във въздуха и да извика „ехаааа!“. Но тя не го прави, затова Елса я прекъсва, както следва да се направи в така ситуация.
– Не си ли чела Хари Потър преди?
Жената поклаща глава. Елса като че ли трябва да се хване за нещо, за да не припадне.
– Чела си всички ония книги в офиса ти, а не си чела Хари П-о-т-ъ-р?
Жената прави малка крачка назад и поглежда надолу към ръцете си, което е естествената реакция, когато се окажеш изправен пред почти осемгодишен съдник.
– Сигурно има много... много книги, които аз съм чела, а ти не си.
– Не и Хари Потър!
Жената поглежда нагоре. Елса поклаща разочаровано глава. Жената поглежда надолу.
– Аз... разбирам, че Хари Потър е важен за теб – пробва тя.
– Хари Потър е важен за всички! – отговаря Елса, сякаш жената току-що я е питала: „Как мислиш, кислородът важен ли е за теб?“.
Кожата около устните на жената отново се напуква. Тя пак си поема дъх, толкова дълбоко, че даже няма с какво друго да се сравни, освен със страшно дълбоко поемане на дъх. После поглежда Елса в очите и казва:
– Аз също много го харесвам, това исках да кажа. Отдавна не се бях вълнувала толкова, четейки книга. При възрастните такива изживявания са рядкост. Случват ти се най-вече като си дете, после стават все по-редки, паралелно с натрупването на... цинизъм, предполагам. Просто исках да ти благодаря, че ми помогна да си припомня какво е чувството.
Досега Елса не е я чувала да изговори толкова много думи една след друга, без да се разтрепери. Жената ѝ подава онова, което извади от торбата. Елса го взима. То също е книга. Приказка. „Братята с лъвски сърца“ от Астрид Линдгрен. Елса веднага я разпознава, защото това е една от любимите ѝ истории измежду приказките, които не идват от Страната-на-Почти-Будните. Няколко пъти я е чела на глас на баба, докато са пътували с Рено. Разказва се за Шушулко и Йонатан, които умират и отиват в Нангияла, където трябва да се преборят с тиранина Тенгил и змеицата Катла.