Погледът на жената отново губи опора.
– Това е „Братята с лъвски сърца“. Аз... прочетох я на синовете си, когато баба им умря. Не знам дали си я чела. Ти... естествено, че си я чела! – извинява се бързо тя и като че ѝ се иска да изтръгне книгата от ръцете на Елса и да избяга.
Елса поклаща глава и стиска здраво книгата.
– Не – лъже тя.
Защото е достатъчно съобразителна да разбере, че когато някой ти даде книга, ти си длъжен да се престориш, че не си я чел. Защото истинският подарък е в това да дадеш хубаво читателско изживяване, а не да го получиш. Това всъщност са си основополагащи обноски за всекиго, освен за отворковците.
Жената с дънките изглежда облекчена. Поема си толкова дълбока глътка въздух, че на Елса ѝ се струва, че ключицата ѝ ще се откачи.
– Ти... попита ме дали сме се срещнали в болницата. Баба ти и аз. След цунамито. Но аз... те... бяха наредили всички тела на един малък площад. За да могат близките да потърсят своите... да потърсят... аз... та, баба ти ме намери там. На площада. Бях стояла там... не знам. Няколко седмици. Струва ми се. Тя ме взе със себе си и... каза, че мога да остана тук, докато реша... къде искам да отида.
Устните ѝ се отварят и затварят, сякаш се задвижват с електричество.
– А аз останах тук. Просто... останах.
Елса поглежда надолу, този път към собствените си обувки.
– Днес ще дойдеш ли? – пита тя.
С периферното си зрение вижда как жената поклаща глава. Като че ли пак ѝ се иска да побегне.
– Не мисля, че... мисля, че баба ти беше много разочарована от мен.
– Може би е била разочарована, че ти си толкова разочарована от себе си – казва Елса.
От гърлото на жената се чува стържене. Минава известно време, преди Елса да разбере, че това е смях. Все едно някаква част от говорния ѝ апарат е стояла неизползвана и някой току-що е открил, влязъл е вътре и е включил стар ключ.
– Ти наистина си едно различно малко дете – казва жената.
– Не съм малко дете. Скоро ще стана на осем! – поправя я Елса.
Жената затваря очи и кима.
– Да, извинявай. Почти на осем. Ти още беше... новородена. Когато се нанесох тук. Току-що се беше родила.
– Няма нищо лошо да си различно дете. Баба казваше, че само различните хора променят света! – казва Елса.
Жената кима бавно.
– Да. Извинявай. Аз... ще си тръгвам. Исках просто да кажа... извинявай.
– Споко – измърморва Елса, след което добавя: – Благодаря за книгата.
Очите на жената се отклоняват настрани, но после тя поглежда право към Елса.
– Приятелят ти върна ли се? Вълчето... как го наричаше?
Елса поклаща глава. В очите на жената има нещо, което всъщност прилича на искрена загриженост.
– Той прави така понякога. Изчезва. Не се притеснявай. Той... плаши се от хората. Изчезва за известно време. Но винаги се връща. Просто има нужда от време.
– Мисля, че има нужда от помощ – казва Елса умолително.
– Трудно е да помогнеш на някого, който не иска да си помогне сам – прошепва жената.
– Този, който иска да си помогне сам, може би не е онзи, който има нужда от чужда помощ – възразява Елса.
Жената кима, без да отговори.
– Ще тръгвам – казва повторно тя.
Елса иска да я спре, но тя вече е преполовила разстоянието до долния етаж. Малко преди да се отдалечи твърде много, Елса се навежда през перилата, събира смелост и извиква след нея:
– Намери ли ги? Намери ли синовете си на площада?
Жената спира. Хваща се здраво за парапета.
– Да.
Елса прехапва устни.
– Вярваш ли в живота след смъртта?
Жената поглежда нагоре към нея.
– Това е труден въпрос.
– Имам предвид, сещаш се, вярваш ли в Бог? – пита Елса.
– Понякога е трудно да вярваш в Бог – отвръща жената.
– Понеже се чудиш защо Бог не е спрял цунамито ли?
Жената затваря очи.
– Понеже се чудя защо има цунамита.
Елса кима.
– Това се нарича теодорея. Пише го в Уикипедия.
– Искаш да кажеш теодицея? – поправя я жената.
– Нали това казах! – сопва се Елса.
Жената кима, сякаш Елса наистина е казала това, макар изобщо да не беше така.
– Хората казват, че „вярата мести планини“ – продължава Елса, без да знае защо.
Може би защото не иска още веднъж да изпусне жената от поглед, без да ѝ е задала въпроса, който наистина иска да зададе.
– Чувала съм – отговаря жената.
Елса клати глава.
– Но това всъщност не е вярно! Изразът идва от Миамас, от една великанка, която се казвала Вяра. Била адски силна. Но това е адски дълга история и няма време да я разказвам сега!