– ...но има моменти, когато вътрешно се надявам да не си взела ВСИЧКИТЕ си най-добри качества от баба си и майка си, Елса.
Тогава Елса стиска здраво очи, обляга чело на рамото му, мушва пръсти в джоба на якето си и завърта капачката на червения маркер, който той ѝ подари, когато беше малка, за да може да поправя грешките по табелите, и който все още е най-хубавият подарък от него. И от когото и да е.
– От теб съм взела думите – прошепва тя.
Той опитва да измига гордостта от очите си. Елса вижда това. И иска да му каже, че в петък го излъга. Че тя прати есемеса от телефона на мама, в който пишеше, че няма нужда да я взима от училище. Но не иска да го разочарова, затова замълчава. Защото човек почти никога не разочарова другите, ако си мълчи. Всички почти осемгодишни знаят това.
Татко я целува по косата. Тя вдига глава и се преструва, че просто между другото казва:
– С Лисет ще имате ли още деца?
– Не ми се вярва – отговоря татко тъжно, но уверено.
– Защо не?
– Вече имаме толкова деца, отколкото имаме нужда.
Звучи сякаш се въздържа да каже „повече, отколкото имаме нужда“. Или поне така ѝ се струва на Елса.
– Заради мен ли не искаш да имаш повече деца? – пита тя и се надява, че ще той ще каже не.
– Да – казва той.
– Защото съм различна? – прошепва тя.
Татко не казва нищо, а и тя не изчаква отговора. Но тъкмо когато се готви да затръшне вратата на Ауди, той се протяга и улавя върховете на пръстите ѝ. Погледите им се срещат. Татко, изглежда, се колебае, както прави винаги. Но после прошепва:
– Защото си перфектна!
Елса никога не го е чувала да звучи толкова неколебаещо се. Ако бе произнесла това на глас, той щеше да ѝ каже, че няма такава дума. И тя го обича заради това.
Джордж стои до портата и изглежда нещастен. Той също е с костюм. Елса се втурва покрай него и мама я улавя, а Елса притиска лице в Половинката. Гримът на мама е размазан, а роклята ѝ мирише на магазин за дрехи. Облачните животни летят ниско.
Днес е денят, в който погребват бабата на Елса.
21
Стеарин
В Страната-на-Почти-Будните има разказвачи на приказки, които казват, че всички притежаваме вътрешен глас. Той ни шепне какво трябва да направим, а всичко, което трябва да сторим, е да слушаме. Елса никога не е била убедена в това, защото не ѝ допада мисълта за нечий чужд глас вътре в нея, а пък баба казваше, че само психолозите и хората, които убиват други хора с десертни вилици, говорят за „вътрешни гласове“. Баба никога не си е падала особено по психологията. Нито по десертните вилици. Въпреки че наистина опита с жената с черната пола.
Така или иначе, след миг Елса ще чуе високо и ясно нечий глас в главата си. Той няма да шепне, а ще изкрещи. И ще изкрещи „бягай!“. И Елса ще се втурне да бяга. Следвана от сянката.
Разбира се, тя още не знае това, когато влиза в църквата. Тихите разговори на стотици непознати хора се издигат към тавана като шум от развалена стереоуредба. Множеството отворковци я сочат и шепнат, докато минава покрай тях. Погледите им я задушават.
Не знае кои са тези хора и това я кара да се чувства предадена. Не иска да дели баба с всички тях. Не иска да ѝ напомнят, че баба беше единствената ѝ приятелка, докато тя самата е имала стотици. Не иска да дели нито живота на баба, нито смъртта ѝ.
Съсредоточава се върху това да върви изправена през тълпата. Не иска да си проличи, че се чувства сякаш ще се разпадне, защото вече няма сили дори да тъжи. Подът на църквата засмуква краката ѝ надолу, ковчегът отпред боде очите ѝ.
„Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат“, мисли си тя, без да помни къде го е чула. Струва ѝ се, че може да идва от Страната-на-Почти-Будните, но като се има предвид какво мислеше баба за смъртта, май не е много вероятно. Смъртта беше смъртният враг на баба. Затова тя никога не искаше да говори за нея. Затова стана хирург, за да пречи на смъртта колкото се може повече.
Може би цитатът идва от Миплорис, осъзнава Елса. Баба никога не искаше да яздят до Миплорис, когато бяха в Страната-на-Почти-Будните, но понякога все пак я водеше там, защото Елса ѝ опяваше. А друг път Елса отиваше сама, когато баба беше в някоя странноприемница в Миамас и играеше покер с тролове или спореше за качеството на виното с някой снежен ангел.
Миплорис е най-красивото кралство в Страната-на-Почти-Будните. Дърветата там пеят, тревата масажира петите ти, а въздухът мирише на прясно изпечен хляб. Къщите са толкова красиви, че е най-добре да седнеш, когато ги разглеждаш, защото иначе ще паднеш. Но в тях не живее никой. Използват ги само за складове. Защото всички тъжни приказни същества се отправят към Миплорис и тъгата, която остава, се съхранява там. За всички приказни вечности.