Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето „ще намалеят с времето“, но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.
Ето това е Миплорис – кралство, където самотни приказни пътници пристигат бавно от всички краища на света, влачейки обемисти куфари, пълни с тъга. Място, където могат да оставят багажа си и да се завърнат към живота. И когато се обърнат и тръгнат обратно, пътниците се движат с по-леки стъпки, защото Миплорис е построен така, че независимо в коя посока се отправиш, като го напускаш, слънцето е пред теб, а вятърът духа в гърба ти.
Миплорисчаните събират всички куфари, торби и чанти с тъга и ги вписват грижливо в малки бележници. Старателно категоризират всички видове скръб и мъка и ги разпределят в различни зони на юрисдикция, след което ги пращат в съответните складове, където ги чекират. В Миплорис всичко е много добре организирано, има подробни регулации и ясно определени зони на юрисдикция за всички видове мъка. Баба, естествено, наричаше миплорисчаните „бюрократични копелета“, заради всички формуляри, които в днешно време трябва да попълниш, за да оставиш багажа си в кралството. Но човек всъщност не може да си позволи неорганизираност, когато става дума за тъга, казват миплорисчаните. В противен случай всички биха си останали тъжни.
Едно време кралство Миплорис било най-малкото в Страната-на-Почти-Будните, но след Войната-Без-Край станало най-голямото. Ето защо баба не обичаше да язди там. Над твърде много от складовете бе изписано нейното име. А и хората в Миплорис говорят за вътрешни гласове, сега си спомня Елса. Миплорисчаните вярват, че вътрешните гласове са мъртвите, които са се върнали, за да помогнат на тези, които обичат. „Смотани са като десертни вилици“, казваше баба.
Татко поставя внимателно ръка на рамото ѝ и връща Елса в истинския свят. Тя чува гласът му да шепне на мама: „Организирала си всичко много хубаво, Улрика“. С периферното си зрение вижда как мама се усмихва, кима към листовките, подредени по църковните пейки, и казва: „Благодаря, че направи програмите. Шрифтът е много хубав!“.
Елса седи най в края на най-първата дървена пейка в църквата. Взира се в пода, докато накрая гласовете наоколо и мислите в главата ѝ биват заглушени от своеобразните аплодисменти, които се разнасят, щом стотина седалища сядат едновременно върху твърдите дървени пейки. Църквата е толкова пълна, че покрай всички стени стоят хора. Много от тях имат адски странни дрехи, сякаш са играли аутфитрулет19 в дома на някого, който не може да чете инструкции за пране.
Трябва да добави „аутфитрулет“ в буркана с думи, мисли си Елса. Опитва се да се съсредоточи върху тази мисъл. Но чува езици, които не разбира. Чува името си, притиснато между странни думи с изчанчени произношения, и това я връща в реалността. Вижда как непознатите хора я сочат дискретно. И не чак толкова дискретно. Разбира, че всички знаят коя е, което я влудява, така че щом мярка познато лицето в тълпата до една от стените, първоначално ѝ е трудно да го идентифицира. Както когато видиш знаменитост на съседната маса в кафенето и съвсем инстинктивно възкликнеш „Ама здравей!“, преди да осъзнаеш, че мозъкът ти е казал „я, този го познаваш, кажи здрасти!“, точно преди да се поправи „оле, не, това е онзи от телевизията!“. Защото мозъкът ти обича да те прави на идиот.
За няколко мига лицето на мъжа изчезва зад нечие рамо. Когато пак се показва, той поглежда право към Елса. Това е счетоводителят, който вчера дойде да говорят за правото на обитаване. Но сега е облечен като свещеник. Изчезва зад друго рамо, пак се показва. Отново поглежда право в нея. Намигва ѝ.
Най-отпред застава жена свещеник и започва да говори. Елса се обръща към нея само за секунда, след което поглежда обратно към свещеника счетоводител. Но той е изчезнал зад море от рамена. Към някои от тях са прикрепени глави, които ѝ се усмихват така, както правят хората, които са виждали деца само на снимка и не осъзнават колко противно всъщност е да се усмихват на някое дете по този начин. Противно в стил „непознат бял микробус, паркиран до училищен двор“. Смотани отворковци. Елса ненавижда хора, които са я виждали на снимки, правени толкова отдавна, че може би дори самата тя няма спомени оттогава. Мисли си, че може би затова всички нормални хора мразят, когато родителите им показват техни бебешки снимки на други хора. Защото чувството е все едно ти крадат спомените.